~ Източна притча

Имало едно време един сиромах момък. Той ходел по градовете да търси работа. Стигнал веднъж в един далечен град и тръгнал да обикаля, да види няма ли работа за него. Като вървял по пазара, срещнал го един хубаво облечен мъж и го попитал:
— Къде си тръгнал бе, момко?
— Работа диря — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам.
— Върви с мене — рекъл му богаташът. — Ако можеш да ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица.
— Добре — казал момъкът и тръгнал с него. Непознатият го отвел у дома си, нахранил го, напоил го, а сетне извел от обора три коня на двора и рекъл на момъка:
— Хайде сега яхни единия кон, а другия завържи за него да го водиш със себе си; аз ще се кача на третия.
Така и сторили. Яхнал момъкът единия кон, богаташът се качил на другия, а третия вързали за оня, що яздел момъкът, и потеглили. Яздили, яздили — три дни и три нощи път изминали; стигнали най-сетне всред някаква висока и гъста гора, минали и нея и спрели пред едни скали. Ама какви скали! Много високи, стръмни — никой не може да се изкачи по тях нагоре. Додето могло човешко око да погледне нашир и нависоко — все скали се виждали, едни над други, като отвесни стълби, по които се стига чак до облаците.
— Хайде тука да си починем малко — рекъл богаташът, — па сетне ще се заловим за работа.
Слезли от конете и седнали да ядат. Наоколо нямало жива душа: мъртвило; само понякога се виждали големи орли да прелитат над скалите и да се губят в небесната вис. Като се наяли и си починали, богаташът заклал единия кон. Момъкът се почудил и попитал:
— Защо колиш коня, господарю?
— Ти сега гледай и мълчи! — рекъл богаташът. — Конете са си мои: ако ми е воля, и трите ще заколя. Ти недей ми се бърка!
Заклал коня, одрал го, обърнал му кожата с кървавата страна навън, па рекъл на момъка:
— Аз свърших своята работа; сега ти ще почнеш. Ето ти една жълтица; вземи я, да не мислиш, че ще ти изям заплатата! А сега се наври под конската кожа и се дръж здраво за нея. Ако дойде нещо и те понесе нагоре, недей се плаши: аз съм тука; нищо лошо няма да ти се случи. Лежи си под кожата и чакай.
Момъкът наметнал конската кожа и се хванал за нея с две ръце. Минало малко време и ето, че се задал откъм скалите един много голям орел. Той полетял право към прясната кожа, грабнал я с нозете си и я понесъл нагоре заедно с човека. Летял с нея, летял и я изнесъл навръх скалите. Там я оставил и почнал да я кълве. Събрали се и други орли, накацали по кожата, сбили се за нея. Най-сетне оня, дето я бил донесъл, грабнал кожата и я повлякъл нанякъде, а след него полетели и другите орли. Момъкът останал навръх скалите. След малко чул глас отдолу — гласа на богаташа:
— Хей, момко, чуваш ли?
— Чувам, чувам — обадил се момъкът.
— Потърси по скалите хубаво: там ще намериш елмази; събери най-едрите и ми ги хвърли долу, а аз ще ти кажа после отде да слезеш. Чу ли?
— Чух, чух — рекъл момъкът.
Той се озърнал наоколо по скалите. Походил насам, походил натам, гледа: цели купища от конски и човешки кости, но елмази не видял.
— Няма елмази — извикал той отгоре на богаташа. — Само кости се виждат.
— Потърси, потърси! — викнал му оня отдолу. — Разрови костите — виж под тях!
Момъкът разровил с нозе костите и наистина под тях намерил много елмази и други безценни камъни. Той насъбрал от най-едрите и ги търкулнал. Така момъкът събирал и пускал, а оня под скалите товарел, докато си натоварил и двата коня, и ги повел да си върви.
— Хей, човече! — викнал отгоре момъкът. — Чакай бе, къде тръгваш без мене? Нали щеше да ми кажеш, отде да сляза?
А богаташът се спрял, па му рекъл:
— Отде да слезеш ли? Питай тия човешки глави, които лежат навръх скалите: те ще ти кажат!
И си отишъл, а момъкът останал на скалите да се чуди какво да прави. Обикалял отсам-оттатък — да види не ще ли може да слезе отнякъде; накъдето и да погледнел, все било отвесна стръмнина, отникъде се не виждал пролез надолу. Той си помислил:
„Оттука не може да се слезе, а да остана тук, ще ме изядат орлите, както са изяли толкова хора преди мене. Трябва да се махна от тия скали, колкото мога по-скоро.“
И той тръгнал по скалистия гребен — накъдето му видят очите. Вървял, вървял, а гребенът се не изхожда: все скали и скали. На едно място замръкнал; от тъмнина не можел да види вече накъде да върви. Намерил една пещера и влязъл вътре да преспи. За да се запази от зверове, той затулил входа на пещерата с няколко едри камъка и легнал в дъното да спи. Посред нощ се чуло силно пърхане пред пещерата и момъкът се събудил. В тая пещера живеели от ония едри орли, които летели през деня по скалите. През деня те ходели нагоре-надолу да си дирят храна, а среднощ се прибирали там да спят. И тая нощ прелетели до пещерата, но намерили входа затворен. Те блъскали с криле, драли с нозе, удряли с кълвуни, но камъните били така здраво заглавени в дупката, че се не поклащали. Момъкът се уплашил да не би орлите да гътнат камъните и да влязат, та да го разкъсат; той стоял в пещерата като на тръни. По едно време единият орел казал:
— Хайде, братя, да идем другаде да дирим място за нощуване. А утре рано ще дойдем да чакаме оня, който е вътре, да му извадим очите и да му изпием кръвта.
Друг орел се обадил с отпаднал глас:
— Не мога, брате, да мръдна по-нататък. Оня проклет старец ме удари с брадвата си толкова силно, че ми пресече крилото. По целия път от там до тук е текла кръвта ми. Тука ще се мре. Вие вървете, а мене ме оставете.
— Не може, не може — рекли другите орли. — Дето вървим ние, там и ти. Ще те дигнем на крилата си и ще те понесем, но тука няма да те оставим.
След малко момъкът чул отново силно пърхане пред пещерата; шумът затихнал; орлите отлетели. Тогава той махнал камъните и избягал из пещерата. По скалите лъщяла на лунната светлина кръвта на убития орел и момъкът тръгнал по нея. По кръвта, по кръвта — той стигнал до една скалиста падина. Там вече не се виждала кръв. Съмнало се и момъкът видял една стръмна пътека, която се виела по скалите надолу. Той тръгнал по пътеката, а тя все вървяла между скалите и сякаш край нямала. Цял ден вървял момъкът по пътеката, а надвечер излязъл в една камениста котловина. Там видял една кула от черен камък.
„Ще вляза тук — рекъл си той, — че каквото ще да става. Толкова време вече не съм ял нищо, нито съм пил вода; от глад и жажда ще умра. Който и да живее в тази кула, ще му се примоля да ме нахрани и напои, та макар и цял живот да му слугувам.“
Той влязъл в кулата. Там седял един старец и дерял орел. Насред стаята пламтяло голямо огнище.
— Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.
— Добър вечер, синко — отговорил старецът. — Седни де! Отде идеш? Как си попаднал в тия пусти места? Тук човешка стъпка не е никога стъпвала.
Момъкът приседнал до огнището и разказал всичко на стареца.
— Ами имаш ли, дядо, нещо за ядене? — запитал го той. — Па и вода ми се пие. От глад и жажда умирам.
— Ще се намери — казал старецът. — За добри хора всичко има. Вземи тоя ключ и отвори с него ей оная стая, първата: там има и за ядене, и за пиене.
Старецът бръкнал в брадата си и извадил оттам четири ключа. Дал единия на момъка и му посочил в тъмното някаква врата, която едва се виждала. Момъкът отключил вратата, взел една главня, да си свети, и влязъл в стаята. Там имало наистина какви ли не ястия и питиета. Той се нахранил, заключил пак стаята и се върнал при стареца. Оня бил вече одрал орела и закачил кожата му с перата на една греда до огъня; там висели много орлови кожи.
От тая вечер момъкът останал да живее при стареца. Той му шътал из къщи, помагал му да бие орли и да ги дере, а оня го хранел. Старецът му дал трите ключа — да отключва и заключва с тях стаите на кулата. Но четвъртия не му давал. Една вечер момъкът му се примолил да му даде и него.
— Моля ти се, дядо — рекъл той, — дай ми и ключа от оная стая да видя какво има там. Само ще погледна и пак ще ти го дам.
— Не може — казал старецът. — Не ти е работа да влизаш там. В онази стая има два страшни орела: щом влезеш, ще ти изкълват очите. Ако ти трябва ядене и пиене или нещо друго — в трите стаи ще намериш: ключовете са у тебе. А пък ако ти трябва да ходиш цял живот без очи — отключи четвъртата стая и влез!
Момъкът се уплашил от тия думи и вече не повторил молбата си. Тъй минало много време. Когато старецът излезел нанякъде, момъкът си турял ухото на ключалката — да чуе пърхат ли в стаята орлите. Но нищо се не чувало. Турял си окото на дупката — нищо се не виждало. Тъй днес, тъй утре — един ден се решил да влезе и да види що има в стаята. Старецът бил заспал; той му бръкнал в брадата и взел ключа. Старецът усетил и му рекъл в просъница:
— Злото си дириш, синко. Хайде, отключи — щом ти не дава мира любопитството!
Момъкът взел ключа, престрашил се и отворил четвъртата стая. Вътре видял голям извор с бистра вода; в извора се къпела една хубава мома. Тя била толкова хубава, че момъкът останал на мястото си като вкаменен, щом я видял: не можал дъха да си поеме. А тя си дигнала ризата и полетяла с нея нагоре; стаята имала отгоре свод; момата долетяла до свода и почнала да удря стъклата с ръка — да ги счупи и да избяга; но те били дебели, та не могла да ги счупи. Момъкът я погледнал, па като се уплашил да я не изпусне да побегне из вратата, бързо излязъл и заключил стаята. Старецът се събудил от трясъка на вратата и го попитал:
— Е, синко, видя ли какво има в стаята?
— Видях, дядо. Една мома се къпеше във водата на извора. Хубава, хубава, не може да се намери друга като нея. Само слънцето е негли по-хубаво от тая мома.
— Добре си я видял, сине — казал му старецът. — Ами тя що направи, като те видя?
— Побягна. Искаше да разбие прозорците и да избяга оттам.
— Да не бе ходил, сине, лошо си направил.
— Рекох да видя що има, дядо.
— Е, като видя, каква полза?
— Полза никаква, дядо. Тая мома ми е още в ума. Накъдето погледна, все нея виждам. Ума ми взе.
— Тъй е, синко, аз нали ти казах? Все нея ще виждаш и за всичко друго сляп ще ходиш, додето се не задомиш с нея. Но и после няма добро да видиш.
Минало се, що се минало, момъкът паднал болен от мисъл по момата. Все тя му в ума, все тя му пред очите.
Не може работа да залови като света. Час по час отивал, отключвал вратата — да види момата. А тя все си грабвала ризата и отлитала. Веднъж той рекъл на стареца:
— Това не може тъй да върви, дядо. Нали ме видиш, че се топя? Болест ме налегна, смърт ще ме довърши. Искам да взема тая мома, дето се къпе в стаята, и да си я отведа у дома, при нашите хора.
— Не си намислил добро — казал старецът. — И да я вземеш, тя няма да седи при тебе: ще отлети, ще избяга. После ще трябва накрай света да я дириш.
— Ти ми кажи как да я хвана, дядо — рекъл момъкът, — па после нека бяга, ако може. Няма да я пускам никъде; дето се казва, в клетка ще я държа.
— Да ти кажа, синко — рекъл старецът. — Ти влез през нощта в стаята, докато момата спи, па се скрий в някой ъгъл. На заранта рано-рано тя става и отива да се къпе. Щом се съблече и си просне ризата, ти скочи, та й я вземи. Ако ризата е у тебе, момата не ще има сила да хвръкне и да избяга. Като агне ще тръгне подире ти. Тя не е мома като всяка мома: самодива е. Само пази добре ризата: вземе ли я, ще хвръкне, та не можеш я стигна вече.
— Добре, дядо, жив да си! — рекъл зарадван момъкът. — Ще направя, както ме учиш.
Вечерта, когато се мръкнало добре, той поискал от стареца ключа.
— Недей бърза! — рекъл му оня. — Чакай да се навечеряме, па сетне влез в оная стая, та вземи едни хубави женски дрехи, един самун хляб и малко сол, па в полунощ отключи тихо вратата и се промъкни! Като вземеш на заранта ризата, подай на момата сол и хляб, да разбере, че я искаш за жена — в мир да си живеете, та и тя да те обикне. А сетне й дай дрехите да ги облече, та недей я води гола — за срам от хората.
Момъкът послушал. Повечеряли със стареца, сетне взел хляб, сол и един кат хубави женски дрехи, па в среднощ се вмъкнал и притаил в стаята. Момата спяла. Русите й коси светели като слънце в тъмнината, а като дишала — стаята се пълнела с благоухание, сякаш там са цъфнали хиляди кринове. На заранта тя се съблякла да се къпе, а той й взел ризата. Момата почнала да плаче и да се крие по ъглите.
— Дай ми ризата — думала тя плачешком на момъка. — Дай ми я, че ще се стопя от срам! А той й рекъл:
— Недей плака, хубава моме. Аз те искам да ми станеш невяста: затова съм дошъл. Вземи, та хапни с мене сол и хляб — в мир и обич да си живеем. Аз ще те отведа далече от тия пущинаци, при баща ми и майка ми; там е по-добре оттука.
Самодивата хапнала с момъка хляб и сол, па почнала да му дума:
— Не ща да бягам от тебе: ти ще си ми от днес нататък мъж; обикнах те и без тебе не мога. Дай ми сега ризата да се облека, па ме води, където щеш: дето отидеш ти, там ще вървя и аз.
— Не може, не може — рекъл той. — Ризата ти не давам. Ето тия дрехи, за тебе съм ги приготвил: вземи, та се облечи. Те са по-хубави от ризата ти.
— Хубава била, лоша била, дай ми я! — завикала момата. — Без нея не мога.
— Не ти я давам. Облечи тия дрехи, па да вървим.
Нямало що, самодивата облякла дрехите и тръгнала след момъка. Той я отвел при стареца и й казал:
— Целуни на тоя старец ръка. Той ми е като баща.
И тя му целунала ръка. Тогава старецът станал, та извел из обора най-силния си кон, напълнил дисагите му с пари и рекъл на момъка:
— Качете се сега с момата на тоя кон: той ще ви отведе право у вас.
А момата казала:
— Дядо, ти си ми като баща, а тоя момък ми е мъж. Нека си върви той с коня вкъщи, а на мене да върне ризата, за да отида до Кушкундалево да се простя с баща, майка и сестри. И нему, и тебе давам дума, че сетне ще се върна и ще го намеря. Той ми е вече мъж: за мъж го зная и за мъж ще го имам; пред мъж и пред баща лъжа не бива. Кажи му да ми даде ризата.
А старецът рекъл:
— Синко, виж я как ти се моли; дай й ризата, па ако ви е късмет да се водите като мъж и жена, тя ще дойде. Ако ли не й дадеш ризата, утре може сама да си я вземе, да побегне — и тогава не можеш я вече намери. Къде е Кушкундалево, и аз не знам, но съм чувал, че било някъде накрай света: дотам ти не можеш отиде да я гониш. А тя се е от сума години разлъчила с домашните си, та й е жал да отиде на сватба, без да им се обади.
Но момъкът се уплашил, че самодивата може да избяга и вече да се не върне, та рекъл:
— Не може. Хайде качвай се на коня, да тръгваме. Няма сега време за прощаване с роднини.
Самодивата поплакала, поплакала, па яхнала коня, качил се и момъкът и поели пътеката за надолу. Конят бил як, та за няколко дена ги отнесъл в момковото село. Щом влезли в къщата, дето живеел момъкът, баща му и майка му излезли да ги посрещнат.
— Татко — рекъл момъкът, — ида си от чужбина и ви водя снаха самодива. От нея по-хубава никъде няма. Сега ще ни гостите, че сме прегладнели и уморени. Па и пари ви нося; видиш ли тия дисаги на коня: все с пари са пълни!
— Добре, синко, добре — зарадвали се бащата и майката. — Всичко ще нагласим. Седнете си починете.
Разшетали се баща и майка на стари години — син и снаха да гощават. Стъкмили вкусна вечеря, нагостили ги. Още след вечерята бащата рекъл на сина си:
— Всичко това добре, сине. И снахата хубава — от хубава по-хубава, — но нямаме къща като за нея. Как ще живее тя в тая грозна къща? Я ти утре рано повикай майстори да дигнат всред градината нова къща, красива и голяма, та чак тогава ще правим сватба. Инак, който дойде, ще ни се смее; всички ще викат: „Бива ли такава булка като слънце да живее в тая съборена къща?“ За подбив ще станем.
— Бива, татко, бива — съгласил се синът. — Още утре ще извикам майстори.

На другия ден дошли най-добрите майстори и почнали да градят къщата. За да скрие самодивската риза, та да я не намери момата, момъкът я зазидал в стената: само един конец от нея се подавал навън, колкото да се вижда, че е там. Той стоял при зидарите, докато изкарат цялата стена, за да бъде сигурен, че ще зазидат ризата вътре. Минали месец-два, къщата била готова, изградена и измазана. На другия ден щели вече да правят сватба в новата къща. През нощта самодивата станала, когато всички били заспали, и отишла в градината. Намерила конеца, що висял извън стената, и го хванала. Като уловила конеца от ризата, върнала й се предишната самодивска сила и тя разкъртила зида, та извадила оттам ризата, облякла я и полетяла. В това време момъкът бил станал да пие вода. Като чул, че новата къща се събаря с голям шум, затекъл се в градината и видял самодивата, че полита нагоре. Тя му махнала с ръка и рекла:
— Ако си ми мъж, ще дойдеш да ме намериш, където и да отида.

След това хвръкнала и се изгубила.

Тръгнал момъкът да я търси. Но къде ще я намери? Не знаел. Ходил насам, ходил натам; по едно време му дошло на ум, че тя още в кулата на стареца споменавала името на мястото, дето живеели баща й и майка й. Помъчил се момъкът да си спомни това име, но не можал. Въртяло се в ума му нещо като „Кушкун…“, но по-натам си не спомнял. Решил да отиде пак да пита стареца в кулата, но не знаел пътя натам. Въртял се, лутал се, търсил пътя, не можал да го намери. Тогава му хрумнало да отиде отново в града, дето се били срещнали с оня жесток богаташ. Запътил се момъкът за там. Ходил, ходил, стигнал в града и на заранта тръгнал по пазара. Пак срещнал богаташа, но онзи го не познал.
— Чакай бе, лудо-младо! — рекъл му богаташът. — Накъде си тръгнал?
— Работа търся, господарю — отвърнал момъкът. — С чужда работа се прехранвам. Диря някого да му стана ратай.
— Тъй ли? Ами и аз търся човек за ратай: ела с мене! Ако ми свършиш една работа, ще ти дам една жълтица за три дена.
— Не може — рекъл момъкът. — За една жълтица три дена не шетам. Искам по жълтица на ден.
— Как тъй бе, момко? — зачудил се оня. — Че къде ще намериш ти господар да ти плати и за десет дена една жълтица, та искаш по жълтица на ден?
— Тъй се главявам — рекъл момъкът, — навсякъде тъй са ми плащали, тъй ще ми платиш и ти; ако щеш, ако ли не — търси си друг човек.

Богаташът знаел, че не ще намери другиго, защото всички в оня град били забелязали, че който се глави ратай у него, след два-три дена изчезва някъде, та и следата му не може да се намери. Той гледал да му се мерне чужденец, та него да глави. Затова се съгласил.
— Хубаво — рекъл, — по жълтица на ден ще ти давам.
Отвел го пак у дома си, нахранил го, напоил го. На другия ден рано-рано тръгнали с други три коня. Момъкът яхнал единия, богаташът — другия, а третия повели. Стигнали пак под скалите, отвъд гората. Починали си, а господарят заклал коня и се запретнал да го дере.
— Защо закла тоя кон? — попитал и сега момъкът, за да го не познае оня, че е същият, който е идвал вече с него. — Конят хубаво вървеше, не беше ни болен, ни куц.
— То не е твоя работа — рекъл богаташът. — Ти гледай, па си мълчи.
Одрал коня и накарал момъка да се пъхне в кожата и да се държи здраво за нея. Влязъл момъкът в кожата и полежал известно време. Долетял един голям орел и дигнал кожата заедно с човека, та я изнесъл навръх скалите.
Онзи отдолу се провикнал:
— Хей, момко! Хвърли ми безценни камъни, за да натоваря конете, а сетне ще ти кажа отде да слезеш и ще ти дам трите жълтици.
А момъкът му отвърнал от скалите:
— Два пъти се не лъже човек. Помниш ли оня път колко виках оттук, а ти си натовари конете и си тръгна? Тогава бях глупак, но сега няма за тебе елмази: и аз мога да си набера, а ти ще си вървиш празен.

Богаташът много се ядосал, че оня го е изиграл, но нямало що да прави; постоял, повъртял се, па си повел конете празни. А момъкът си бил взел две торби и ги бил препасал на кръста си. Той ги извадил, напълнил ги с най-едри скъпоценни камъни, нарамил ги и си тръгнал. Оттам вече той знаел пътя за кулата. Ходил, ходил, стигнал до котловината, дето била кулата. Влязъл вътре. Старецът пак дерял един орел.
— Добър вечер, дядо — рекъл момъкът.
— Добър вечер, сине — отвърнал старецът. — Защо ми идеш сам? Де ти се дяна жената?
— Ох, недей пита, дядо! Голяма е моята жалба.
— Ами като поведе момата закъм ваше село, да не би да си й дал ризата, че да е избягала?
— Не съм, дядо. Но щом стигнах вкъщи, хванах майстори да ми сградят нова къща. В стената взидах самодивската риза, но една нощ жена ми я измъкна, срути къщата и отлетя, та се не видя. Какво да правя сега?
— Рече ли ти нещо, като хвръкна?
— Рече ми, дядо. „Ако си ми мъж, рече, където и да съм, ще ме намериш.“ А мене ми дойде на ум, че като ни изпращаше ти оттук с коня, тя спомена мястото, дето живеели нейните родители; забравих му името, та дойдох да те питам не го ли помниш.
— Помня го — рекъл старецът. — Кушкундалево.
— Тъй зер, Кушкундалево. Там ще ида да я подиря. От жал по своите ще да е избягала жена ми. Накъде е това място?
— Не знам, сине. Накрай света ще да е.
— Ами как ще го намеря, дядо?
— Ще питаш и ще го търсиш. С питане хората навсякъде отиват.
— Кого да питам?
— Тръгни по тоя път надолу и когото срещнеш, питай; все ще ти каже някой.
Макар че било вече мръкнало, момъкът поел пътя през скалите. Цяла нощ вървял. На съмване стигнал до едно село. Видял моми на извора.
— Тука ли е, моми, Кушкундалево?
— Не е, брате, Кушкундалево. Друго село е.
— Ами Кушкундалево накъде е?
— Не знаем такова село. Не сме го чували. Върви питай по-натам.
И той тръгнал. Когото срещнел, все питал, но хората се чудели на името: никой не бил чувал село с такова чудно име. Обходил момъкът сума села: никой не му казал де е Кушкундалево. Тръгнал из гори и пущинаци, дето нямало човешка душа. Вървял, вървял, стигнал до един извор навръх планината. Там видял един старец, че стои до една бука с патерици в ръка.
— Къде си тръгнало бе, момче, по тия пущинаци, дето петел не пее и човек не смее да мине? — запитал го старецът.— От мъка съм тръгнал, дядо — рекъл момъкът. — Моята жалба е голяма. Мъката ме е
подгонила по тия пущинаци. Ако знаеш, дядо, къде е Кушкундалево, кажи ми. Да не е някъде по тия места?
— Такова село, момче, не съм чул тук, по тия места. Ето вече двеста години живея тъдява, а никой не ми е казал да има някъде такова село. Защо ти е Кушкундалево?
Момъкът му разказал жалбата си.
— Не знам накъде ще е това село — рекъл старецът. — Но като походиш няколко дни из планината, ще срещнеш друг старец като мене. Той ми е брат, по-стар е от мене: на триста години е. Ще го поздравиш от мене и ще го запиташ. Той може да знае.
Момъкът тръгнал из планината. Вървял няколко дена и срещнал втория старец. Поздравил го от брат му, разказал и нему мъката си и го запитал дали не знае къде е Кушкундалево.
— Не знам и аз — рекъл старецът. — Триста години вече живея в тия пущинаци, дето човек не стъпва, не съм чул такова село. То ще да е някъде накрай света. Но имаме и трети брат: той е на петстотин години; като походиш около една неделя все по тоя път в планината, ще го видиш. Той е цар на всички зверове — и сигурно знае къде е Кушкундалево. Поздрави го от мене и го питай.

Момъкът поел отново пътя низ планината; вървял ден, вървял два, три, та цяла седмица. Срещнал и третия брат. И нему разказал всичко, поздравил го от братята му и го запитал не знае ли къде е Кушкундалево.
— Не знам, синко — рекъл старецът. — Но което не знаем ние, хората, зверовете го знаят. Поседни малко тука, край извора, нахрани се и си почини, а пък аз ще събера зверовете да ги питам… И той извадил една свирка, свирнал с нея и след малко почнали да прииждат разни зверове: мечки, вълци, лисици, вепри и какви ли не. Сбрали се, наредили се и всички опулили очи в стареца — да видят защо ги е събрал. А той им рекъл:
— Слушайте вие, мечки, и вие, вълци, и вие, по-дребни зверове, какво ще ви запитам! Имало някъде едно село, по име Кушкундалево: чули ли сте къде е?
— Не сме чули, царю честити, не сме чули такова име — отговорили всички в един глас.
— Видиш ли, момче, няма такова село! — рекъл старецът. — Недей го и търси! Ти си криво чул името.
— Как да няма! — казал отчаян момъкът. — Аз добре чух, че старецът ми рече „Кушкундалево“! Може зверовете да не знаят. Събери птиците: тях попитай. Те летят навсякъде; може да знаят къде е Кушкундалево.
— Не мога — рекъл царят на зверовете. — Птиците си имат друг цар. Ако те не мързи, тръгни все по тоя път; ще вървиш още десет дена и ще стигнеш до един висок връх, остър като шило. Там живее птичият цар, който е по-стар от мене: на хиляда години е. Ще го поздравиш от мене и ще го питаш. Може той да знае.
Тръгнал пак момъкът. Вървял цели десет дена и стигнал до шилестия връх. Там намерил птичия цар, комуто разказал тъгата си. Старецът начаса разпратил вест до всички птици — да се съберат за двадесет и четири часа. Що имало птица, все дошла; сбрали се всички, накацали, коя дето свари, цялата планина се покрила с птици. Старецът станал и им рекъл:
— Слушайте вие, орли, гарвани, и вие, по-дребни птици! Има ли някой от вас да е чул някъде село на име Кушкундалево?
— Не сме чули, царю честити — отвърнали в един глас птиците, — не сме чули такова име.
— Е, момче — рекъл старецът, — трябва наистина да няма такова село. Аз живея вече хиляда години тук, не съм чул такова име. А ето, че и птиците го не знаят. Който ти го е казал, излъгал те е.
Тъкмо издумал птичият цар тия думи, ето, че се задала една куца сврака.
— Защо си се забавила, сврако? — запитал я царят. — Защо идеш от всички най-подир?
А тя рекла:
— Забавих се, царю честити, едно, че съм куца, а друго — че ида от много далече: чак открай света, от село Кушкундалево, дето живеят самодивите. Когато ми дойде вест от тебе, царю честити, бях впрегната да вършея смил и като вършеех, една самодива ме перна по ногата, та окуцях. От силна болка не можех да летя бързо, та затова закъснях.

Старецът се обърнал тогава към момъка и му казал:
— Чу ли, момче, какво рече свраката? Тя била от онова село, което търсиш ти. Хайде приготви се да вървиш с нея. Аз ще ти дам един орел, да му се яхнеш, та да те отнесе чак в Кушкундалево.
— Ако ми направиш това добро — рекъл зарадвано момъкът, — цял живот ще те помня и поменувам.
Царят на часа заповядал на един от най-едрите орли да отнесе момъка в Кушкундалево. Свраката напред, орелът по нея — летели, летели и стигнали до едно високо бърдо. Там момъкът слязъл, а птиците се изгубили. Влязъл той в самодивското село и почнал да пита за жена си. Една баба му рекла:
— Иди всред селото. Там има висока кула. В нея живеят три сестри. Едната се беше от дълги години изгубила някъде; тя ще да е оная, за която питаш.

Отишъл момъкът всред селото и влязъл в кулата. Самодивата се зарадвала, като го видяла, повикала домашните си и им рекла:
— Дойде си моят момък. Елате го вижте!
Всички се завтекли да го видят и поздравят. Приели го добре, нагостили го, напоили го със самодивско вино, от което човек се подмладява и го болест не лови. Бащата на самодивата бил цар на самодивите. Голяма сватба направили; дванадесет дена и дванадесет нощи траяла веселбата, с богати трапези, хора и песни. След сватбата момъкът казал, че иска да си отведе невястата вкъщи.
— Не може — рекъл баща й. — По-добре идете доведете вашите тук: от нашето село по-хубаво няма да намерите. Тука никой не боледува и не умира. Тука никой не знае жалба и скръб; тука елате, да си живеем заедно! Ние се много карахме на дъщерята, че те е напуснала, та се е върнала при нас; при тебе е трябвало да стои. Но като си дошъл и ти, сега не те пускаме: заедно ще си живеем.

На другия ден царят на самодивите пратил една колесница с крилати коне в селото, където живеели родителите на момъка — да ги вземе и докара. Те разбрали, че ги вика син им, качили се на колесницата и отишли в Кушкундалево. Там пили от самодивското вино и се подмладили. Останали да живеят при самодивския цар. А дали са и досега още живи, не знам, защото не съм ходил в Кушкундалево, да питам, а и оттам никой не е дошъл — да ми каже.

Върнал се крал Артур в своето кралство, разпитал всички жени там, но никоя не успяла да му даде смислен отговор. Вече се бил отчаял, когато един старец го посъветвал:
- Иди в старата гора, потърси вещицата, която живее там. Тя знае отговора, но и цената, която ще поиска, е изключително висока.

Крал Артур отишъл при вещицата и тя му казала:

- Да, зная отговора, но ако искаш и ти да го научиш, ще трябва да се ожениш за мен.
Погледнал Артур ужасната вещица, гърбава, мръсна, дрипава и само с един зъб в устата и рекъл:
- Не – по-добре да умра.
Но всички рицари от кръглата маса го замолили да се съгласи, защото иначе кралството ще загине. Отстъпил крал Артур на молбите, съгласил се и вещицата му открила отговора:
- Жените – казала му тя – най-много от всичко искат сами да управляват живота си и да не им се пречи на свободата.
Това бил верният отговор и Артур спасил живота си, но трябвало да плати ужасната цена. На сватбата редом с блестящия рицар се мъдрела вещицата, която воняла нетърпимо, оригвала се и лапала с ръце от изисканите блюда. Но кралят бил истински рицар и нито веднъж не показал, че това му е неприятно. Настъпила първата брачна нощ, но когато Артур влязъл в спалнята, неочаквано видял в леглото прекрасна млада девойка, а от вещицата нямало и следа.
- Какво става тук? – попитал Артур, а девойката отговорила:
- Задето се ожени за мен и ме търпя на сватбата, ще ти направя подарък – половината денонощие ще бъда вещица, а половината – девойка. Остава ти да избереш кога да съм вещица – през деня или през нощта?
Замислил се Артур – какво да избере? Да го виждат през деня редом с прекрасна девойка, а през нощта да трябва да спи с вещица, или обратното?
След това казал: – Ти сама избери кога каква да бъдеш.
Усмихнала се девойката и рекла:
- Защото зачиташ волята ми и прояви уважение към мен – през цялото време ще бъда девойка.
И така те заживели щастливо до дълбоки старини.

Поука:
Няма значение каква е жената – умна или не толкова, стара или млада, грозна или красива.
В душата си тя винаги е ВЕЩИЦА.
Мъжете са крале по душа – великодушни, разсъдливи, грижовни, справедливи, търпеливи….., НО САМО В ПРИКАЗКИТЕ…

Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.

Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.

Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.

Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг – да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.

Това, което виждате, е война за контрол – да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”

Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”

Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.

После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.

“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.
“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”

Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.

Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”

Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.

Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.

Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.

***

Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие.Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му.

Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него.

Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас.Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.

~ Дон Мигел Руис

Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.
Всяка сутрин той будел царя и му носел закуска, пеейки и тананикайки весели трубадурски песни. На ведрото му лице греела широка усмивка и той посрещал всичко в живота спокойно и с радост.

Един ден царят наредил да го повикат.
- Паже мой – рекъл му. – Каква е тайната?
- Коя тайна, Ваше Величество?
- Тайната на твоето щастие?
- Няма никаква тайна, Ваше Величество.
- Не ме лъжи, паже! Отсичал съм глави и за по-малки провинения от една лъжа.
- Не лъжа, Ваше Величество. Нямам никакви тайни.
- А защо винаги си весел и щастлив? Защо, а?
- Господарю, нямам причина да съм тъжен. Ваше Величество ми оказва честта да му служа. Живея с жена си и децата си в дома, който царският двор ни осигури. Обличат ни и ни хранят, а на всичко отгоре Ваша милост ме възнаграждава от време на време с някоя и друга монета, за да се поглезим. Как да не съм щастлив?
- Ако не ми кажеш още сега тайната си, ще заповядам да ти отсекат главата – рекъл му царят. – Никой не може да е щастлив само заради това, което ми казваш.
- Но, Ваше Величество, няма никаква тайна. Толкова бих искал да ви доставя удоволствие, но не крия нищо от вас.
- Махай се, махай се, преди да съм извикал палача!
Слугата се усмихнал, поклонил се и излязъл от стаята.
Царят едва не полудял. Не можел да разбере защо този паж е така щастлив, като живее от подаяния, облича се със стари дрехи и се храни с огризките на царедворците.

Като се успокоил, повикал най-мъдрия от съветниците си и му предал разговора, който провел сутринта.
- Защо този човек е щастлив?
- О, Ваше Величество, защото не е в кръга.
- Не е в кръга ли?
- Точно така.
- И това го прави щастлив?
- Не, Ваша милост. Това не го прави нещастен.
- Да видим дали съм разбрал. Когато си в кръга, си нещастен, така ли?
- Точно така.
- А той не е.
- Точно така.
- А как е излязъл?
- Никога не е влизал.
- Но какъв е този кръг?
- Кръгът на деветдесет и деветте.
- Нищо не разбирам, наистина.
- Можете да го разберете само ако ми позволите да ви покажа как действа.
- Как?
- Като дадем възможност на пажа да влезе в кръга.
- Да, да го накараме да влезе.
- Не, Ваше Величество. Никой не може да накара никого да влезе в кръга.
- Тогава трябва да го примамим.
- Няма нужда, Ваше Величество. Ако му дадем възможност, той сам ще влезе.
- Но няма ли да разбере, че това значи да стане нещастен?
- Да, ще разбере.
- Тогава няма да влезе.
- Няма да устои.
- Твърдиш, че той ще знае, че ако влезе в този странен кръг, го чака нещастие, и въпреки това ще влезе в него и няма да може да излезе оттам?
- Точно така, Ваше Величество. Готов ли сте да загубите един прекрасен слуга, за да разберете какво представлява кръгът?
- Да.
- Много добре. Тази вечер ще дойда да ви взема. Трябва да приготвите една кожена торба с деветдесет и девет златни монети. Нито една повече, нито една по-малко.
- И какво друго? Да викна ли стражите за всеки случай?
- Само кожената торба. До довечера, Ваше Величество.
- До довечера.

Така и направили. Същата вечер мъдрецът отишъл да вземе царя. Двамата се промъкнали в двора на палата и се скрили край дома на пажа. Там дочакали зората.
В къщата запалили първата свещ. Мъдрецът завързал на кожената торба бележка, която гласяла:
ТОВА СЪКРОВИЩЕ Е ЗА ТЕБ. ТО Е НАГРАДА, ЗАЩОТО СИ ДОБЪР ЧОВЕК. ИЗПОЛЗВАЙ ГО И НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО КАК СИ ГО ПОЛУЧИЛ.
След това вързал торбата за портата, почукал и отново се скрил.
Пажът се появил, а мъдрецът и царят дебнели какво ще стане иззад едни храсти.
Слугата видял торбата, прочел бележката, разтърсил кожената кесия и като чул звъна на метала, се стреснал, притиснал съкровището до гърдите си, огледал се да се увери, че наоколо няма никой, и се прибрал вкъщи.
Отвън се чуло как пажът залоства вратата и онези, които го дебнели, надникнали през прозореца да видят какво ще стане.

Слугата захвърлил на пода всичко от масата освен свещта. Седнал и изсипал съдържанието на торбата. Гледал го и не можел да повярва на очи*те си.
Цял куп златни монети!
Никога не бил държал в ръка нито една, а сега имал цял куп.
Пажът ги докосвал и загребвал с шепи. Галел ги и ги гледал под светлината на свещта. Събирал ги и ги разпръсвал, правейки купчинки.
И както си играел с тях, започнал да ги подрежда на купчинки по десет монети. Една купчинка по десет, две купчинки по десет, три, четири, пет, шест… Пресмятал ги наум: десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет… До последното купче… но то било от девет монети!
Първо огледал масата, търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая – в торбата.
„Не може да бъде”, помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по- малка.
- Окрали са ме! – изкрещял. – Окрали са ме! Проклетници!
Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите… Но не открил онова, което търсел.
И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.
„Деветдесет и девет монети са много пари – помислил си той. – Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е”.

Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа не било вече същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.
Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.
Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?
Говорел си сам, на глас.
Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.
Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.
Със сто монети си богат.
Със сто монети можеш да живееш спокойно.
Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.
„Дванайсет години са много време”, помислил си.
Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.
Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.
Твърде много време!
Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.
Да продава, да продава…
Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?
Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.
Царят и мъдрецът се върнали в двореца.
Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте…
През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.
- Какво става с теб? – попитал го царят учтиво.
- Нищо ми няма, нищо ми няма.
- До неотдавна все се усмихваше и пееше.
- Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?
Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.

- И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.
И аз, и ти, всички ние сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бьдем доволни, а само ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме.
Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва…

Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек никога не може да се порадва на живота…
А какво би станало, ако ни просветне и изведнъж разберем, че тези деветдесет и девет монети са цяло съкровище. Че нищо не ни липсва и никой не ни е ограбил, че цифрата сто не е по-кръгла от деветдесет и девет. Че това е само клопка – морковът, който ни подават, за да се превърнем в глупаци и да теглим каруцата, уморени и мрачни, нещастни и примирени. Клопка, за да продължим да теглим и всичко да е по старому. Вечно!
А колко неща биха се променили, ако можехме да се радваме на съкровищата си такива, каквито са.

- Но внимавай, Демиан. Да признаеш, че деветдесет и девет е цяло съкровище, не значи да се откажеш от целите си. Не значи, че трябва да се примиряваш с всичко.
Защото едно е да приемеш, а друго – да се примириш.
Но това е друга приказка.

~ Хорхе Бокай

- Тука ще се разделим. Аз ще поема нагоре по десния път, ти – обърнал се към средния брат – тръгни по левия, а пък ти – обърнал се към най-малкия – ще държиш средния път. Подир три години, на Димитровден, ще се намерим пак тука на този кръстопът и ще видим тогава кой какво е спечелил. Бива ли?

- Бива, бате – рекли двамата по-малки братя, целунали му ръка и се простили.

Най-големият брат слязъл в един град, станал хлебар и спечелил за три години пълна кесия с жълтици. Средният брат отворил кръчма до един мост. Запретнал ръкави и почнал да продава вино. Продавал вино и вода, продавал, докато си напълнил джобовете. А най-малкият се пазарил у един добър човек – стар овчар. Като минали трите години, момчето отишло при овчаря за сметката. Овчарят му начел припечелените пари, натрупал ги на купчина, извадил от пояса си три ореха и рекъл:

- Аз съм човек стар и болен. Запрях вече и не мога да тичам подир овцете. Добре, че се намери ти, инак стадото ми щеше да пропадне. Много съм ти благодарен за овчарлъка. Падат ти се толкова и толкова пари или тези три ореха, дето съм ги сложил напреде ти. Парите давам без сърце, защото те са като огъня: човек лесно може да изгори ръцете си с тях. А орехите давам от сърце. Ако щеш, вземи парите, ако щеш – орехите.

Момчето помислило, помислило и посегнало към орехите.

- Ще взема орехите, защото ги даваш от сърце.

Взело орехите, целунало ръка на стария овчар и си тръгнало. Тъкмо на Димитровден тримата братя се срещнали на кръстопътя. Големият ги попитал:

- Какви са печалбите?

- Добри са – отговорил средният брат.

- Дайте да ги видим! Ето, най-напред вижте аз какво спечелих! Той развързал кесията си. Средният брат също извадил от пазвата си една торбичка с пари.

- Не си лапал мухите в кръчмата – казал му големият.

Последен бръкнал в джоба си най-малкият и извадил трите ореха.

- Туй ли ти е печалбата за три години? – попитал го най-големият брат.

- Туй е – три ореха, но те са дадени от сърце – рекъл малкият. – Даде ми ги един стар човек – овчар, задето му пасох стадото. Като баща се грижеше за мене.

Другите двама избухнали:

- Все бяхме виждали прости хора, но по-глупав мъж от тебе не ще се намери по целия свят. За три ореха – три години ратай, де се е чуло и видяло такова чудо! Върни се да поискаш пари от овчаря, инак да не си посмял да влезеш в бащината ни къща! – развикал се най-старият брат.

Момчето се нажалило и тръгнало назад. Тежко му било на душата.

- Аз мислех – думало си то, – че дар от сърце е най-хубавото нещо на земята, а то какво излезе!

Стигнало една чешма. Навело се да пие вода, но преглътнало само две глътки, защото било гладно. Бръкнало в торбата си – нямало трошица хляб.

“Я да счупя орехите, че да залъжа глада си!” – помислило си момчето.

Счупило първия орех. Тогава станало чудо. Изведнъж счупеният орех пораснал, станал голям колкото бъчва столетница и от черупката почнали да излизат овце, овни със звънци, млади агнета – цяло стадо излязло от ореха.

От радост момчето не знаело какво да стори. Подбрало стадото и го подкарало към бащината си къща. Вървяло, що вървяло, наближило родното си село.

“Я да счупя и втория орех, да видя какво има в него” – рекло си то и счупило втория орех. Щом пукнало черупката, от ореха излезли два млади вола с големи рога. Подир воловете – кола, а на колата желязно рало.

- Бре! – ударило се момчето по челото, хванало синджирите на воловете и ги повело след стадото. Преди да влезе в селото, решило да счупи и третия орех. Счупило го. Тогава от черупката излязло едно момиче – толкова хубаво, че не може да се опише с перо.

- Води ме – продумало момичето – в бащината си къща; аз съм неродена мома и съм отредена да ти бъда невеста.

Качило момчето девойката на колата, повело воловете, звъннали звънците на стадото. Прибрало се в дома на баща си. Като видели братята стадото, новата кола и девойката – езиците си глътнали. Тогава им станало ясно какво значи дар от сърце!

Източник:  Pozitivnoto.info

Едно…две…три… започнала да брои ЛУДОСТТА.
Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя.
ВЯРАТА се качила на небето.
ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво.
ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели – например едно кристално чисто езеро,
та то е идеално за КРАСОТАТА.
Короната на едно дърво – перфектно място за СТРАХА.
Полетът на една пеперуда – най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра – прекрасно убежище за СВОБОДАТА.
Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч.
ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно… точно като за него.
ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните, но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата.
СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите.
ЗАБРАВАТА… (забравих къде се скрила!)… но това не е толкова важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета.

“Един милион”, преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси.
Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.

От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие.
Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница.

Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място.
ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач.

Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята,
ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА винаги я придружава!