Джон Бленчард стана от пейката, оправи армейската си униформа и започна внимателно да се вглежда в тълпата хора, преминаващи през централната гарова площадка. Той чакаше девойка, сърцето на която не познаваше, а лицето никога не бе виждал. Чакаше девойка с роза.
Всичко започна преди тринадесет месеца в една от библиотеките на Флорида. Силно го заинтригува една книга, но не толкова това което пишеше в нея, а многото бележки направени върху полетата. Мекият почерк издаваше дълбокомислеща душа и проницателен ум.
Положил всичките си усилия, той откри адреса на бившата собственичка на книгата. Мис Холис Мейнел живееше в Ню Йорк. Писа и за себе си и и предложи кореспонденция.
На следващият ден го призоваха на фронта. Започна Втората световна война. В течение на следващата година те се опознаха добре с писма. Всяко писмо беше семенце попаднало в сърцето, като в плодоносна почва. Романът беше многообещаващ.
Помоли я за нейна снимка, но тя отказа. Смяташе, че ако намеренията му са сериозни, как изглежда тя, няма голямо значение.
Когато настъпи денят да се върне в Европа, те си определиха първа среща – в седем часа. В централната нюйоркска гара.
«Ще ме познаеш», — пишеше тя — «на палтото ми ще има закачена роза”.
Точно в седем часът той беше на гарата и чакаше девойката, чието сърце обичаше, а лицето никога не беше виждал.
Ето какво пише той самият за това какво се е случило по-нататък:
«Към мен отсреща вървеше млада девойка – никога не съм виждал по-красива: стройна, изящна фигура, дълги и светли коси се спускаха на къдрици върху раменете и, големи сини очи…В своето бледозелено палто тя напомняше на току-що завърнала се пролет. Бях така поразен като я видях, тръгнал към нея, съвършенно забравил да погледна има ли роза. Когато между нас останаха няколко крачки, странна усмивка се появи на лицето и.
«Пречите ми да мина», — чух аз.
И веднага зад гърба и видях мис Холис Мейнел. На палтото и пламтеше яркочервена роза. През това време девойката в зеленото палто се отдалечаваше все по-надалеч.
Гледах жената, която стоеше пред мен. Жена, която отдавна беше надхвърлила четиридесетте. Тя не беше просто пълна, а много пълна. Стара, избледняла шапка скриваше тънки посивели коси. Горчиво разочарование изпълни сърцето ми. Сякаш се разделих на две, толкова силно беше желанието ми да се обърна и да тръгна след девойката със зеленото палто и в същото време толкова дълбока беше моята привързаност и благодарност към тази жена, чиито писма ми даваха сила и ме поддържаха в най-трудното време от моя живот.
Тя стоеше там. Бледното и пълно лице изглеждаше добро и искренно. В сивите и очи светеше топло огънче.
Не се поколебах. В ръката си стиснах малката синя книжка, по която тя трябваше да ме рапознае.
«Аз съм лейтенант Джон Бленчерд, а вие трябва да сте мис Мейнел? Радостен съм, че успяхме най-накрая да се срещнем. Мога ли да ви поканя на вечеря?”
На лицето на жената се появи усмивка.
«Не знам защо синко”, – каза тя – „но онова младото момиче със зеленото палто, което си замина преди малко, ме помоли да закача тази роза. Каза ми, че ако вие се приближите и ме поканите на вечеря, то трябва да ви кажа, че ви чака в съседното ресторантче. Тя каза, че това е своего рода проверка”.
Макс Лукадо