Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.

Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.

Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.

Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг – да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.

Това, което виждате, е война за контрол – да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”

Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”

Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.

После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.

“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.
“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”

Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.

Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”

Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.

Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.

Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.

***

Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие.Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му.

Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него.

Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас.Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.

~ Дон Мигел Руис

Имало някога един много тъжен цар, чийто слуга, като всеки слуга на тъжен цар, бил много щастлив.
Всяка сутрин той будел царя и му носел закуска, пеейки и тананикайки весели трубадурски песни. На ведрото му лице греела широка усмивка и той посрещал всичко в живота спокойно и с радост.

Един ден царят наредил да го повикат.
- Паже мой – рекъл му. – Каква е тайната?
- Коя тайна, Ваше Величество?
- Тайната на твоето щастие?
- Няма никаква тайна, Ваше Величество.
- Не ме лъжи, паже! Отсичал съм глави и за по-малки провинения от една лъжа.
- Не лъжа, Ваше Величество. Нямам никакви тайни.
- А защо винаги си весел и щастлив? Защо, а?
- Господарю, нямам причина да съм тъжен. Ваше Величество ми оказва честта да му служа. Живея с жена си и децата си в дома, който царският двор ни осигури. Обличат ни и ни хранят, а на всичко отгоре Ваша милост ме възнаграждава от време на време с някоя и друга монета, за да се поглезим. Как да не съм щастлив?
- Ако не ми кажеш още сега тайната си, ще заповядам да ти отсекат главата – рекъл му царят. – Никой не може да е щастлив само заради това, което ми казваш.
- Но, Ваше Величество, няма никаква тайна. Толкова бих искал да ви доставя удоволствие, но не крия нищо от вас.
- Махай се, махай се, преди да съм извикал палача!
Слугата се усмихнал, поклонил се и излязъл от стаята.
Царят едва не полудял. Не можел да разбере защо този паж е така щастлив, като живее от подаяния, облича се със стари дрехи и се храни с огризките на царедворците.

Като се успокоил, повикал най-мъдрия от съветниците си и му предал разговора, който провел сутринта.
- Защо този човек е щастлив?
- О, Ваше Величество, защото не е в кръга.
- Не е в кръга ли?
- Точно така.
- И това го прави щастлив?
- Не, Ваша милост. Това не го прави нещастен.
- Да видим дали съм разбрал. Когато си в кръга, си нещастен, така ли?
- Точно така.
- А той не е.
- Точно така.
- А как е излязъл?
- Никога не е влизал.
- Но какъв е този кръг?
- Кръгът на деветдесет и деветте.
- Нищо не разбирам, наистина.
- Можете да го разберете само ако ми позволите да ви покажа как действа.
- Как?
- Като дадем възможност на пажа да влезе в кръга.
- Да, да го накараме да влезе.
- Не, Ваше Величество. Никой не може да накара никого да влезе в кръга.
- Тогава трябва да го примамим.
- Няма нужда, Ваше Величество. Ако му дадем възможност, той сам ще влезе.
- Но няма ли да разбере, че това значи да стане нещастен?
- Да, ще разбере.
- Тогава няма да влезе.
- Няма да устои.
- Твърдиш, че той ще знае, че ако влезе в този странен кръг, го чака нещастие, и въпреки това ще влезе в него и няма да може да излезе оттам?
- Точно така, Ваше Величество. Готов ли сте да загубите един прекрасен слуга, за да разберете какво представлява кръгът?
- Да.
- Много добре. Тази вечер ще дойда да ви взема. Трябва да приготвите една кожена торба с деветдесет и девет златни монети. Нито една повече, нито една по-малко.
- И какво друго? Да викна ли стражите за всеки случай?
- Само кожената торба. До довечера, Ваше Величество.
- До довечера.

Така и направили. Същата вечер мъдрецът отишъл да вземе царя. Двамата се промъкнали в двора на палата и се скрили край дома на пажа. Там дочакали зората.
В къщата запалили първата свещ. Мъдрецът завързал на кожената торба бележка, която гласяла:
ТОВА СЪКРОВИЩЕ Е ЗА ТЕБ. ТО Е НАГРАДА, ЗАЩОТО СИ ДОБЪР ЧОВЕК. ИЗПОЛЗВАЙ ГО И НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО КАК СИ ГО ПОЛУЧИЛ.
След това вързал торбата за портата, почукал и отново се скрил.
Пажът се появил, а мъдрецът и царят дебнели какво ще стане иззад едни храсти.
Слугата видял торбата, прочел бележката, разтърсил кожената кесия и като чул звъна на метала, се стреснал, притиснал съкровището до гърдите си, огледал се да се увери, че наоколо няма никой, и се прибрал вкъщи.
Отвън се чуло как пажът залоства вратата и онези, които го дебнели, надникнали през прозореца да видят какво ще стане.

Слугата захвърлил на пода всичко от масата освен свещта. Седнал и изсипал съдържанието на торбата. Гледал го и не можел да повярва на очи*те си.
Цял куп златни монети!
Никога не бил държал в ръка нито една, а сега имал цял куп.
Пажът ги докосвал и загребвал с шепи. Галел ги и ги гледал под светлината на свещта. Събирал ги и ги разпръсвал, правейки купчинки.
И както си играел с тях, започнал да ги подрежда на купчинки по десет монети. Една купчинка по десет, две купчинки по десет, три, четири, пет, шест… Пресмятал ги наум: десет, двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет… До последното купче… но то било от девет монети!
Първо огледал масата, търсейки още една монета. После погледнал на пода и накрая – в торбата.
„Не може да бъде”, помислил си. Сложил последната купчинка до другите и установил, че е по- малка.
- Окрали са ме! – изкрещял. – Окрали са ме! Проклетници!
Отново затърсил по масата, по пода, в торбата, в дрехите си, по джобовете, под мебелите… Но не открил онова, което търсел.
И сякаш надсмивайки му се, купчинката монети проблясвала на масата и му напомняла, че има деветдесет и девет златни монети. Само деветдесет и девет.
„Деветдесет и девет монети са много пари – помислил си той. – Но ми липсва една монета. Деветдесет и девет не е кръгла цифра. Сто е кръгла цифра, но деветдесет и девет не е”.

Царят и съветникът му гледали през прозореца. Лицето на пажа не било вече същото. Челото му се сбръчкало, чертите му се изострили. Очите му станали по-малки и присвити, устата му се разкривила грозно, показали се зъбите му.
Слугата прибрал монетите в торбата и оглеждайки се на всички страни, да не би някой вкъщи да го види, я скрил сред дървата за огрев. После взел хартия и перо и седнал да прави сметки.
Колко време трябвало да пести, за да си купи стотната монета?
Говорел си сам, на глас.
Бил готов да работи здравата, за да я спечели. А след туй може би нямало да има нужда да го прави повече.
Човек, който има сто златни монети, може и да не работи.
Със сто монети си богат.
Със сто монети можеш да живееш спокойно.
Приключил със сметките. Ако работел и пестял заплатата и ако получел някакви пари допълнително, за единайсет-дванайсет години щял да събере достатъчно за още една златна монета.
„Дванайсет години са много време”, помислил си.
Можел да каже и на жена си да си намери работа в селото за известно време. А и самият той свършвал работа в двореца в пет следобед, така че можел да работи до вечерта и да спечели още нещо.
Направил сметката: като добавил парите от работата си в селото и тези на жена си, за седем години можел да ги събере.
Твърде много време!
Можел да носи в селото храната, която им оставала всяка вечер, и да я продава за няколко гроша. И колкото по-малко ядат, повече щял да продава.
Да продава, да продава…
Било топло. Защо им трябвали толкова зимни дрехи? Защо им са повече от един чифт обувки?
Необходима била голяма жертва. Но за четири години лишения можел да си набави стотната златна монета.
Царят и мъдрецът се върнали в двореца.
Пажът бил вече в кръга на деветдесет и деветте…
През следващите месеци слугата изпълнявал плана си така, както го замислил онази нощ. Една сутрин той почукал на вратата на царската спалня и влязъл сърдит, мърморейки.
- Какво става с теб? – попитал го царят учтиво.
- Нищо ми няма, нищо ми няма.
- До неотдавна все се усмихваше и пееше.
- Нали си върша работата? Какво иска Ваше Величество? Да му бъда шут и трубадур ли?
Не след дълго царят уволнил своя паж. Не било приятно да имаш слуга, който е все в лошо настроение.

- И днес, докато говорехме, си спомних тази приказка за царя и слугата.
И аз, и ти, всички ние сме възпитани с тази глупава философия. Все нещо ни липсва, за да бьдем доволни, а само ако сме доволни, можем да се радваме на това, което имаме.
Тоест научили сме, че щастието идва, когато си набавим онова, което ни липсва…

Но както винаги, все нещо ни липсва и всичко започва отначало, така човек никога не може да се порадва на живота…
А какво би станало, ако ни просветне и изведнъж разберем, че тези деветдесет и девет монети са цяло съкровище. Че нищо не ни липсва и никой не ни е ограбил, че цифрата сто не е по-кръгла от деветдесет и девет. Че това е само клопка – морковът, който ни подават, за да се превърнем в глупаци и да теглим каруцата, уморени и мрачни, нещастни и примирени. Клопка, за да продължим да теглим и всичко да е по старому. Вечно!
А колко неща биха се променили, ако можехме да се радваме на съкровищата си такива, каквито са.

- Но внимавай, Демиан. Да признаеш, че деветдесет и девет е цяло съкровище, не значи да се откажеш от целите си. Не значи, че трябва да се примиряваш с всичко.
Защото едно е да приемеш, а друго – да се примириш.
Но това е друга приказка.

~ Хорхе Бокай

Затова сутрин пиела вода и закусвала неподсладена и безсолна овесена каша. Разделила се с приятелките си, защото не искала да става зависима от тях. Абсолютно равнодушно се отнасяла към шопинга. Никой не можел да я обвини, че е загубила главата си заради някакъв лъскав парцал. Какво е шопинга! Тя и заради мъже не си губела главата. Откакто отпратила любимия (замалко да изпадне в зависимост от него) минали вече няколко месеца. Накратко казано Абсолютно Независимата Жена чувствала, че още съвсем мъничко и ще се превърне в Идеалната Жена.

В събота сутринта зад вратата се чул шум. Отворила. На прага, залитайки от умора, стояла Котка. Жената ахнала:
- Ти?! Но как? Триста и четиридесет километра!
- Вървях година! – Котката прилегнала до крачето на фотьойла.
- Защо?
- Домъчня ми! – вдигнала очи Котката. – Не мога да живея нито без теб, нито без нашия мъж. Къде е той, между другото?
- Но нали те оставих при леля на село. Не се ли обиди?
- Първоначално да, – въздъхнала Котката – но после ти простих. Разбирам, толкова искаше да станеш независима.
- И станах! – гласът на жената предателски трепнал.
- Поздравления, – прошепнала Котката-какво да се прави! Ще почина ден-два и ще тръгна обратно.

През нощта жената се събудила трепереща. Винаги се будела от едно непонятно чуство за мъчителна пустота в гърдите. Около сърцето и било хладно, все едно някой бил пуснал вентилатор. По навик протегнала ръка за успокоително и се натъкнала на топла козинка. Котката се размърдала под одялото и замъркала. Скоро хладният вентилатор изчезнал.

… Минали три дни. Жената се събудила и половин час се излежавала в леглото. След това тръгнала към кухнята, предвкусвайки ароматното, черно кафе. След това протегнала ръка към мобилния и задала на любимия най-важния въпрос: “Къде си?”, за стотен път от вчера насам. След това си уговорила среща с приятелка. И изведнъж видяла Котката, чакаща пред вратата.

- Пусни ме,  моля!
- Тръгваш ли си?! – в очите на жената заблестели сълзи.-Но сега аз не мога без теб.
- Успокой се! – измъркала Котката. – Просто отивам да се разходя и ще се върна. Не затваряй вратата, моля! … Независимостта не е отсъствие на зависимост, както ти се струваше. Това е да знаеш, че вратата е отворена. А също и щастие. От това, че има някой, заради когото си готова да изминеш триста и четиридесет километра пеш …

И Котката прекрачила прага, ободрително усмихвайки се на Абсолютно Нормалната Жена.

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували.
Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал Любовта решила да помоли за помощ.
Богатството преминало покрай Любовта…..
Любовта казала:
“Богатство вземе ме със себе си.”
“Не мога”, отговорило Богатството… Имам много злато на кораба си и нямам място за теб”.
Любовта решила да помоли Суетата която също преминавала в красив кораб.
“Суета,моля те помогни ми!”
“Не мога да ти помогна Любов, ти си цялата мокра и може да повредиш кораба ми”, отговорила Суетата.
Тъгата била на близо, затова Любовта я помолила:
“Тъга, позволи ми да избягам с теб…”
“Не може Любов…толкова съм тъжна, че имам нужда да остана сама…”
Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала…
Внезапно се чул глас…
“Ела Любов, аз ще те взема със себе си”.
Гласът бил на непознат възрастен…
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му.
Когато престигнали на сушата, той продължил по пътя си…
Любовта осъзнавайки колко много му дължи и попитала Познанието:
“Кой ми помогна?”
“Помогна ти Времето!”, отговорило Познанието…
“Времето?”, почудила се Любовта. “Но защо Времето ми е помогнало?”
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
“Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!”