Казват, че когато си щастлив, се наслаждаваш на музиката , но когато си тъжен слушаш и разбираш текста.
Вижте, предизвикателството е в това, че ние сме създадени да обичаме хората и да използваме нещата, но в днешно време обичаме нещата и използваме хората.

Начинът по който комуникираме казва всичко. Прекарваме повече време да държим телефоните си, вместо да се държим в прегръдките си.
Задаваме на Гугъл повече въпроси, отколкото си задаваме един на друг

Много проблеми в света биха изчезнали ако престанем да говорим един за друг и започнем да говорим един с друг.
Ако престанем да споделяме проблемите си с другите, а започнем да ги споделяме един с друг, ще положим начало на свързаност между нас, начало на разговор, начало на дискусия, начало на диалог, които ще ни помогнат да разрешим неразрешимото, предизвикателствата  с които се сблъскваме  ежедневно.

Когато си млад казваш „обичам те“, защото „имам нужда от теб“, но когато пораснеш осъзнаваш, че истината е  „имам нужда от теб“, защото „те обичам“ и това е, което се случва, когато двама души, които се разбират се съберат заедно.
Те всъщност са способни взаимно да увеличат потенциала си.

Вижте, връзките не се основават на компромиси, а са всъщност, за да дадем възможност на другия да постигне целите си, да му помогнем да израсне и да стане човекът, който заслужава да бъде, индивидът който може да стане.
И не става въпрос за нашите егоистични мотиви, за това, което искаме ние, връзките не са създадени за НАС.
Вижте, това което обикновено се случва, когато двама души се съберат, е за да се „допълват“. Те се събират и започват да зависят един от друг, и тази зависимост води до изчерпване и това изчерпване води до повече болка и извод за това какво е някой да зависи от теб постоянно.
И това започва да създава бариера и горчивина между двамата , където всъщност единият започва да чувства, че всъщност носи на гърба си другия през цялото време.

Затова трябва да намерим някой, който ни кара да искаме да променим живота си, а  не просто някой който да промени статуса ни от необвързани на обвързани.
Да намерим някой, който ни кара да искаме да бъдем най-доброто от себе си, да дадем най-доброто от себе си
Да намерим някой, който ни кара да се запитаме как действаме, как реагираме и как се държим.
Някой който ни кара да мислим за нашите неограничени и невероятни възможности, някой който мисли за нашите най-големи цели и мечти, някой който ни вдъхновява.

Някой който ни вдъхновява да направим промяна в живота си и в живота на другите.
Затова излезте навън и го потърсете.

Всичко това той разбъркал и създал жената. След това богът я дал на мъжа. Подир седмица обаче той се явил обратно при бога:

- Тващри, създанието, което ми даде, ми вгорчава живота. Говори непрекъснато и иска и аз да й говоря, все ме кара да върша разни неща, настроението й се мени за миг – ту ми се ядосва, ту е мила, иска навсякъде да сме заедно, не ме оставя за миг на спокойствие! Дойдох да те помоля да си я вземеш обратно.
И богът взел жената обратно. Но след една седмица мъжът пак дошъл при бога и казал:
– Откакто ти върнах създанието, животът ми е самотен. Не мога да забравя как тя танцуваше и пееше, как ме гледаше, колко прекрасна беше, когато ме обичаше, и колко всесилен ме караше да се чувствам…
И богът му върнал жената. Едва изминали три дни и мъжът пак дошъл при бога.
– Тващри, – казал той – какво да правя? Създанието ти пак ме ядосва, пак ми причинява главоболия…Окаян съм аз – с жена не мога да живея, без жена пък съвсем не мога!
А Тващри му отвърнал:
– Така е писано да бъде. Дадох ти Жената, но всъщност дадох теб на нея. Направих те подвластен на силата й, за да станеш по-силен ти. За теб жената ще е като водата в реката, която изглажда камъчето, полира ръбовете му, придава му по-красива и нежна форма. Приеми участта си и бъди Благодарен! А сега се върни вкъщи и не забравяй какво ти казах: жената е твоето огледало и твоят учител! А ти бъди нейната опора и подкрепа! Позволи й да те обича и я обичай и ти!
Свали бронята си, отвори се за нея, покани я, приеми я. Позволи й да те покори… Защото това е единствената битка в живота, която се печели, само когато я загубиш.

Дали не е в сърцето?  Или пък в душата?
Всички знаем къде е сърцето, но къде точно е душата?
Или пък може би любовта просто пътува вътре в нас и всеки път се намира на различно място, като
понякога лекичко похлопва там вътре, за да ни уведоми, че все още тук… за да не забравим за нейното съществуване.
И винаги ли е вътре или излиза понякога и навън?
Чува ли ни, когато я викаме…
Идва ли, точно когато имаме нужда от нея…
Къде си любов?
Може би си в ръцете ми, когато прегръщам любомия мъж, или пък в неговите пръсти, когато галят косата ми…
може би си в устните ми, когато произнасям топли, нежни, сладки думи или в неговите, когато целува моите…
Може би си във всяко писмо, което пиша… или във всяка дума, която минава през мислите ми
Може би си в гърдите ми, когато заедно с ревността правиш дишането ми тежко или може би си в дъха, който с облекчение издишвам, когато разбера, че ревността е била неоснователна…
Може би си в стомаха ми, където летят пеперудите
Може би си в мислите ми, които са изпълнени със “Него”… или може би в неговите, където аз съм понякога…
Може би течеш във вените ми или си в блясъка на очите ми…
Може би си в онзи специален слънчев лъч, който ме стопля отвътре
Може би си във вятъра, чрез, който си влязла в мен
или може би си във всяка сълза, която се е отронила от очите ми
А може би си в най-смелите ми сънища…

Любов…където и да си, просто стой наоколо.

Автор: Ели

Съгласила се Раздялата. А Любовта се приближила до двамата влюбени, докоснала ги, погледнала в очите им и видяла, как между тях пробягва искра…
Върнала се Любовта при Раздялата и казала:
- Хайде, сега е твой ред!
- Не, – отвърнала Раздялата. – Сега аз нищо не мога да направя, сега техните сърца са изпълнени с любов. Ще дойда при тях по-късно…

Минало време. Раздялата се върнала край къщата на онази същата двойка и видяла млади баща и майка с новородено бебе. Раздялата се надявала, че любовта им вече е отминала и затова с надежда пристъпила прага на дома им. Но поглеждайки в очите им, тя видяла Благодарност.
Обърнала се Раздялата и казала:
- Ще дойда при тях по-късно…

Минало се още време. Раздялата отново се явила при тях – от къщата се носела детска глъч. Бащата се върнал изморен от работа, майката се опитвала да успокои момчетата. Раздялата се надявала, че сега вече тя ще може да ги раздели – все пак за толкова време и Любовта, и Благодарността отдавна трябвало да са напуснали сърцата им. Но поглеждайки в очите им, тя видяла Уважение и Разбиране.
- Ще дойда по-късно – тръгвайки си и този път, казала Раздялата.

Минало време. И отново дошла до дома им Раздялата. Погледнала – децата вече били пораснали, бащата – с посребрени коси, обяснявал нещо на синовете си, а майката приготвяла вечеря в кухнята. Вглеждайки се в очите им, Раздялата отново разочаровано въздъхнала – в тях тя видяла Доверие.
- Ще дойда по-късно – казала тя и излязла.

Минало се още време. Надникнала Раздялата отново в този дом и видяла из къщата да бягат внуци, а край камината стояла опечалена и измъчена старица. Раздялата я изгледала и си казала:
- Ето, че настъпи и моето време!
Приискало й се да погледне в очите на възрастната жена, но в същото време тя станала и излязла от дома. Раздялата тръгнала след нея. Скоро старицата стигнала до гробището и приседнала до един гроб. Това бил гробът на нейния съпруг.
- Изглежда, съм закъсняла – казала си Раздялата. – Времето е свършило вместо мен моята работа…
Тогава Раздялата се вгледала в разплаканите очи на възрастната жена. А в тях видяла Спомен – Спомен за Любов, Благодарност, Уважение, Разбиране и Доверие…

~ Източна притча

Върнал се крал Артур в своето кралство, разпитал всички жени там, но никоя не успяла да му даде смислен отговор. Вече се бил отчаял, когато един старец го посъветвал:
- Иди в старата гора, потърси вещицата, която живее там. Тя знае отговора, но и цената, която ще поиска, е изключително висока.

Крал Артур отишъл при вещицата и тя му казала:

- Да, зная отговора, но ако искаш и ти да го научиш, ще трябва да се ожениш за мен.
Погледнал Артур ужасната вещица, гърбава, мръсна, дрипава и само с един зъб в устата и рекъл:
- Не – по-добре да умра.
Но всички рицари от кръглата маса го замолили да се съгласи, защото иначе кралството ще загине. Отстъпил крал Артур на молбите, съгласил се и вещицата му открила отговора:
- Жените – казала му тя – най-много от всичко искат сами да управляват живота си и да не им се пречи на свободата.
Това бил верният отговор и Артур спасил живота си, но трябвало да плати ужасната цена. На сватбата редом с блестящия рицар се мъдрела вещицата, която воняла нетърпимо, оригвала се и лапала с ръце от изисканите блюда. Но кралят бил истински рицар и нито веднъж не показал, че това му е неприятно. Настъпила първата брачна нощ, но когато Артур влязъл в спалнята, неочаквано видял в леглото прекрасна млада девойка, а от вещицата нямало и следа.
- Какво става тук? – попитал Артур, а девойката отговорила:
- Задето се ожени за мен и ме търпя на сватбата, ще ти направя подарък – половината денонощие ще бъда вещица, а половината – девойка. Остава ти да избереш кога да съм вещица – през деня или през нощта?
Замислил се Артур – какво да избере? Да го виждат през деня редом с прекрасна девойка, а през нощта да трябва да спи с вещица, или обратното?
След това казал: – Ти сама избери кога каква да бъдеш.
Усмихнала се девойката и рекла:
- Защото зачиташ волята ми и прояви уважение към мен – през цялото време ще бъда девойка.
И така те заживели щастливо до дълбоки старини.

Поука:
Няма значение каква е жената – умна или не толкова, стара или млада, грозна или красива.
В душата си тя винаги е ВЕЩИЦА.
Мъжете са крале по душа – великодушни, разсъдливи, грижовни, справедливи, търпеливи….., НО САМО В ПРИКАЗКИТЕ…

Царят бил влюбен в Сабрина, жена от простолюдието, която направил своя последна съпруга.
Един следобед, когато царят бил на лов, пристигнал пратеник и съобщил, че майката на Сабрина е болна. И макар да било забранено да се използва личната каляска на царя — нарушение, което можело да й коства главата, — Сабрина се качила в нея и се отправила към майка си.
Като се върнал от лов, царят бил осведомен за станалото.
— Нали е прекрасна? — рекъл той. — Това е истинска синовна обич. Не се е поколебала да рискува живота си, за да бъде до майка си. Прекрасна е!
Друг път, когато Сабрина седяла в градината на двореца и ядяла плодове, се появил царят. Принцесата го поздравила и после отхапала последната праскова от кошницата.
— Изглеждат хубави! — рекъл царят.
— Хубави са — отвърнала принцесата. И като протегнала ръка, подала на своя любим последната праскова.
— Колко ме обича! — споменал по-късно царят. — Сама се отказа от удоволствието, за да ми даде последната праскова от кошницата. Не е ли чудесна?
Минали няколко години и кой знае защо, любовта и страстта в сърцето на царя охладнели.
Седейки до най-добрия си приятел, той му казал:
— Никога не се е държала като царица. Нима не наруши забраната и не се качи в каляската ми? И освен това помня, че веднъж ми даде нахапан плод.

— Истината винаги е една. Фактът си е факт. Но както в приказката, човек може да тълкува дадена случка и така, и иначе.
„Внимавай как я възприемаш“, казваше мъдрият Бадуин.

Ако това, което виждаш, пасва „като по мярка“ на истината, която е изгодна за теб…
… Не вярвай на очите си!

Този човек беше високо интелигентен и много убедителен. Беше прочел много книги, беше завършил най-добрите университети и беше станал уважаван учен. Можеше да застане на всяко обществено място, пред всякакви хора и логиката му беше много здрава. Той казваше, че любовта е просто като дрогата. Може да те издигне много високо, но създава и силна необходимост. Може да силно да се пристрастиш към любовта, но какво става ако не получиш своята дневна доза любов. Просто както и при дрогата, ти се нуждаеш от твоята всекидневна доза.

Той обичаше да казва, че повечето любовни взаимоотношения са като взаимоотношенията между наркомана и доставчика на дрога. Този, който има по-голяма нужда, е като наркомана, а този, който има по-малка нужда, е като доставчика. Този, който има по-малка нужда, той контролира взаимоотношенията. Можете да видите тази движеща сила съвсем ясно, защото обикновено във всяка връзка единият обича повече, а другият обича по-малко и се възползва от този, който дава сърцето си. Можете да видите начина, по който те взаимно се манипулират, техните действия и реакции, и ще откриете, че те са точно като доставчика и наркомана.

Зависимият, този, който има по-голяма нужда, живее в постоянен страх, че може би няма да получи следващата доза любов или дрога. Зависимият казва: “Какво ще правя, ако тя ме напусне?” Този страх предизвиква у него силно чувство за собственост: “Това е мое!” Зависимият става ревнив и изискващ заради страха да не би да не получи следващата доза. Доставчикът може да контролира и манипулира този, който се нуждае от дрогата, давайки му по-големи дози, по-малки дози или като изобщо не му дава никакви дози. Този, който има по-голяма нужда, напълно се предава и ще направи всичко каквото може, за да не бъде изоставен.

Човекът продължаваше да обяснява на всеки защо любовта не съществува. “Това, което хората наричат любов, не е нищо друго освен взаимоотношения на страх, базирани върху контрола. Къде е уважението? Къде е любовта, която претендират, че имат? Няма любов. Младоженците при представянето им пред Бог, пред техните семейства и приятели дават много обещания един на друг – да живеят заедно завинаги, да се обичат и почитат едни друг и обещават, и обещават. Забавното е, че те наистина вярват в тези обещания. Но след брака, една седмица по-късно, един месец по-късно, няколко месеца по-късно – можете да видите, че никое от тези обещания не е удържано.

Това, което виждате, е война за контрол – да се определи кой кого ще манипулира. Кой ще бъде доставчикът и кой ще бъде пристрастеният. Ще видите, че няколко месеца по-късно, уважението, за което са се заклели, че ще изпитват един към друг е изчезнало. Можете да видите негодуванието, емоционалната отрова, как се нараняват един друг. Малко по малко негодуванието расте и те не разбират кога любовта свършва. Остават заедно, защото се страхуват да бъдат сами, страхуват се от мнението и обвиненията на другите. Страхуват се също от собствените си обвинения и мнения. Но къде е любовта?”

Този човек претендираше, че е виждал много стари двойки, които са живели заедно 30, 40, 50 години заедно и са горди, че са живели толкова дълги години заедно. Но когато говорят за взаимоотношенията помежду си, казват: “Ние съхранихме брака”. Това означава, че единият се е предал на другия. В даден момент тя се е предала и е решила да устои на страданието. Този с по-силна воля и по-малка необходимост е спечелил войната, но къде е този пламък, наречен любов? Те се отнасят един към друг като към притежания. “Той е мой. Тя е моя.”

Човекът продължаваше да говори за всички причини, поради които смята, че любовта не съществува и казваше на другите: “Минал съм вече през това. Никога повече няма да позволя на никой да манипулира съзнанието ми и да контролира живота ми в името на любовта.” Неговите аргументи бяха доста логични, и той убеди много хора с думите си. Любовта не съществува.

После един ден човекът си вървеше в парка и тук на една пейка седеше красива жена, която плачеше. Когато я видя да плаче, го загложди любопитството. Седна до нея и я попита дали може да й помогне. Попита я защо плаче. Можете да си представите каква беше неговата изненада, когато разбра, че тя плаче, защото любовта не съществува. Той каза: “Това е изумително – жена, която вярва, че любовта не съществува!” Разбира се, той искаше да разбере повече за нея.

“Защо казвате, че любовта не съществува?”, попита той.
“Ами, дълга история”, отговори тя. “Омъжих се, когато бях много млада, с цялата си любов, с всички илюзии, изпълнена с надежда, че ще споделя живота си с този мъж. Заклехме се един на друг в лоялност, уважение и почит и създадохме семейство. Но скоро всичко се промени. Аз бях преданата съпруга, която се грижеше за децата и за дома. Съпругът ми продължи да развива своята кариера. Неговият успех и имидж извън дома бяха по-важни за него отколкото семейството. Той загуби уважението си към мен и аз към него. Наранявахме се един друг и в един момент аз открих, че нито той ме обича, нито аз него. Но децата се нуждаеха от баща и това беше моето извинение да остана с него и да го поддържам. Сега децата пораснаха и ни напуснаха. Нямам повече извинения да стоя с него. Няма уважение, няма доброта. Знам, че и да открия някой друг, ще бъде същото, защото любовта не съществува. Няма смисъл да се оглеждам за нещо, което не съществува. Ето защо плача.”

Разбирайки я много добре, той я прегърна и каза: “Права сте, любовта не съществува. Ние търсим любов, отваряме сърцата си и ставаме уязвими, само за да открием егоизъм. Това ни наранява, дори да не смятаме, че ще бъдем наранени. Няма значение колко взаимоотношения сме имали, винаги се случва едно и също. Защо тогава да търсим любовта?”
Те толкова си приличаха и станаха най-добрите приятели. Беше чудесна връзка. Уважаваха се взаимно и не се упрекваха. С всяка стъпка, която правеха заедно, бяха щастливи. Нямаше завист и ревност, нямаше контрол, нямаше притежание. Взаимоотношенията продължаваха да се развиват. Обичаха да са заедно, защото много се забавляваха. Когато не бяха заедно си липсваха.

Един ден мъжът беше извън града, когато му хрумна странна идея. Той си помисли: “Хм, може би това, което усещам към нея е любов. Но то е толкова различно от това, което съм изпитвал досега. Не е това, което поетите казват, не е това, което религията казва, защото аз не съм отговорен за нея. Аз не искам нищо от нея. Не се нуждая от това, тя да се грижи за мен. Нямам нужда да я обвинявам за моите трудности и да й предавам своите драми. Най-добре се чувстваме, когато сме заедно, забавно ни е. Уважавам начина, по който тя мисли и чувства. Тя не ме безпокои, не ми досажда изобщо. Аз не изпитвам ревност, когато тя е с други хора. Не изпитвам завист към успехите й. Може би любовта съществува, но тя не е това, което хората смятат за нея.”

Едва чакаше да се прибере вкъщи и да говори с нея, да й каже за странната си идея. Веднага след като започна да говори, тя каза: “Знам точно за какво ми говориш. Имах същото усещане от много време, но не исках да го споделям с теб, защото знаех, че не вярваш в любовта. Може би любовта съществува, но тя не е това, което мислим.” Те решиха да станат любовници и да живеят заедно и удивителното беше, че нещата не се промениха. Те все още се уважаваха, подкрепяха се един друг, а любовта растеше все повече и повече. Дори най-простите неща караха сърцата им да пеят с любов, защото те бяха толкова щастливи.

Сърцето на мъжа беше толкова изпълнено любов, че една нощ се случи велико чудо. Той гледаше звездите и откри най-красивата, а любовта му беше толкова голяма, че звездата започна да пада от небето и скоро падна в ръцете му. След това се случи второ чудо и душата му се сля със звездата. Той беше крайно щастлив и едва чакаше да отиде при жената и да сложи звездата в ръцете й, за да докаже своята любов. След като той постави звездата в ръцете й, за миг тя изпита съмнение. Любовта беше поразителна, но в този момент звездата падна от ръцете й и се счупи на милиони малки части.

Сега има един възрастен мъж, който обикаля света, който се кълне, че любовта не съществува. Има също красива възрастна жена, която седи вкъщи, чака мъжа и рони сълзи за рая, който някога имаше в ръцете си, но за един миг на съмнение, тя го изпусна. Това е историята на мъжа, който не вярваше в любовта.

***

Кой сгреши? Искате ли да познаете какво не беше наред. Грешката беше от страна на мъжа, защото мислеше, че може да даде на жената своето щастие. Звездата беше неговото щастие, и грешката му беше, че постави своето щастие в нейните ръце. Щастието никога не идва отвън. Той беше щастлив заради любовта, бликаща от него, тя беше щастлива заради любовта, извираща от нея. Но в момента, в който той я направи отговорна за своето щастие, тя разби звездата, защото не можеше да бъде отговорна за неговото щастие.Няма значение колко го е обичала жената, тя никога не би могла да го направи щастлив, защото тя никога няма да разбере какво той има в съзнанието си. Тя никога не би разбрала какви са неговите очаквания, защото не познава мечтите му.

Ако вземете своето щастие и го сложите в ръцете на някой друг, рано или късно той ще го разбие. Ако оставиш щастието си в ръцете на друг, той винаги може да го отнесе. Следователно щастието ви може да дойде само отвътре в резултат на любов и вие сте отговорни за своето щастие. Никога не можем да прехвърляме на друг отговорността за нашето собствено щастие, но когато отидем в църквата, първото нещо, което правим е да си разменим пръстените. Поставяме звездата си в ръцете на другия, очаквайки че той ще ни прави щастлив и ние него.

Няма значение колко обичате някого, вие никога няма да бъдете това, което другият очаква от вас.Това е грешката, която повечето от нас правят още в началото. Основаваме щастието си на другия и нещата не вървят по този начин. Правим всички тези обещания, които не можем да удържим и предварително се проваляме.

~ Дон Мигел Руис

Затова сутрин пиела вода и закусвала неподсладена и безсолна овесена каша. Разделила се с приятелките си, защото не искала да става зависима от тях. Абсолютно равнодушно се отнасяла към шопинга. Никой не можел да я обвини, че е загубила главата си заради някакъв лъскав парцал. Какво е шопинга! Тя и заради мъже не си губела главата. Откакто отпратила любимия (замалко да изпадне в зависимост от него) минали вече няколко месеца. Накратко казано Абсолютно Независимата Жена чувствала, че още съвсем мъничко и ще се превърне в Идеалната Жена.

В събота сутринта зад вратата се чул шум. Отворила. На прага, залитайки от умора, стояла Котка. Жената ахнала:
- Ти?! Но как? Триста и четиридесет километра!
- Вървях година! – Котката прилегнала до крачето на фотьойла.
- Защо?
- Домъчня ми! – вдигнала очи Котката. – Не мога да живея нито без теб, нито без нашия мъж. Къде е той, между другото?
- Но нали те оставих при леля на село. Не се ли обиди?
- Първоначално да, – въздъхнала Котката – но после ти простих. Разбирам, толкова искаше да станеш независима.
- И станах! – гласът на жената предателски трепнал.
- Поздравления, – прошепнала Котката-какво да се прави! Ще почина ден-два и ще тръгна обратно.

През нощта жената се събудила трепереща. Винаги се будела от едно непонятно чуство за мъчителна пустота в гърдите. Около сърцето и било хладно, все едно някой бил пуснал вентилатор. По навик протегнала ръка за успокоително и се натъкнала на топла козинка. Котката се размърдала под одялото и замъркала. Скоро хладният вентилатор изчезнал.

… Минали три дни. Жената се събудила и половин час се излежавала в леглото. След това тръгнала към кухнята, предвкусвайки ароматното, черно кафе. След това протегнала ръка към мобилния и задала на любимия най-важния въпрос: “Къде си?”, за стотен път от вчера насам. След това си уговорила среща с приятелка. И изведнъж видяла Котката, чакаща пред вратата.

- Пусни ме,  моля!
- Тръгваш ли си?! – в очите на жената заблестели сълзи.-Но сега аз не мога без теб.
- Успокой се! – измъркала Котката. – Просто отивам да се разходя и ще се върна. Не затваряй вратата, моля! … Независимостта не е отсъствие на зависимост, както ти се струваше. Това е да знаеш, че вратата е отворена. А също и щастие. От това, че има някой, заради когото си готова да изминеш триста и четиридесет километра пеш …

И Котката прекрачила прага, ободрително усмихвайки се на Абсолютно Нормалната Жена.

- Какво да правя? – питала го тя през сълзи. – Винаги се старая да бъда добра с хората, да не обиждам никого, да помагам с каквото мога. И макар че съм ласкава и приветлива с всички, често вместо благодарност получавам обиди и горчиви насмешки. А някои откровено ми стават врагове. Аз не съм виновна, а това е толкова несправедливо и обидно. Посъветвайте ме какво да правя.

- Мъдрецът погледнал красавицата и й рекъл с усмивка:
- Съблечи се абсолютно гола и мини така през града.
- Вие сте луд! – възмутила се красавицата. – Така всеки може да ме обезчести и изобщо един Бог знае какво могат да направят с мен.

Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата едно огледало.

- Ето, виждаш ли – отговорил – страхуваш се да излезеш сред хората без никакви дрехи върху красивото ти тяло. Тогава защо ходиш с разголена душа? При теб тя е разтворена, като тази врата. Всеки, който си поиска, влиза в живота ти. И ако видят в твоите добродетели – като в това огледало – отражението на безобразните си пороци, то се стараят да те оклеветят, унизят, обидят. Не всеки има мъжеството да си признае, че някой е по-добър от него. Порочният човек, когато не иска да се промени, започва да воюва с праведника.

- Какво да правя тогава? – попитало момичето.
- Ела, ще ти покажа моята градина – предложил й старецът.

Мъдрецът показвал градината на момичето и говорел:
- Много години поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но нито веднъж не съм виждал как се разтваря пъпката на цвете. Макар че после се наслаждавам на красотата и аромата на всяко от тях. И ти бъди като цвете – разтваряй сърцето си пред хората незабелязано, без бързане. Наблюдавай…кой е достоен да бъде твой Приятел и да твори за теб добро, все едно че полива цвете…и кой къса листенцата на цветето и ги тъпче с крака.

Така то много скоро го измъчи със своята малко  подозрителна суетност. Един ден например,
докато говореше за своите четири бодли, каза на  малкия принц:
- Сега тигрите могат да дойда със своите нокти!
- На моята планета няма тигри – възрази малкият принц, – пък и тигрите не ядат трева.
- Аз не съм трева – отговори кротко цветето.
- Извинете…
- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?
“Да се ужасява от теченията… не е присъщо на растенията – помисли малкият принц. – Това цвете има много сложен характер…”
- Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено. Толкова е неуютно. Там, откъдето идвам…
Но не се доизказа. Беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Засрамено, че се е оставило да го хванат в такава плитка лъжа, покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувства виновен:
- Ами параванът?…
- Щях да го донеса, но вие заговорихте!
Тогава то засили кашлицата си, та все пак да предизвика угризения у малкия принц.

Така въпреки доброто желание, породено от любовта му, малкият принц бързо започна да го подозира. Бе приел сериозно незначителните му думи и се почувства много нещастен.
- Не трябваше да го слушам – призна ми един ден, – човек никога не бива да слуша цветята.
Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…

И ми довери още:
- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата.

То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му  хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!
…
Натъжен, малкият принц изскубна и последните стръкчета баобаби. Мислеше, че никога няма да се върне. Но онази сутрин всички тези познати занимания му се сториха изключително приятни. И когато за последен път поля цветето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че му се плаче.
- Сбогом – каза той на цветето.
Но то не му отвърна.
- Сбогом – повтори той.
Цветето покашля. Но не беше от настинка.
- Бях глупава – каза най-сетне. – Моля те да ми простиш. Дано бъдеш щастлив.
Той се изненада, че няма укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Не проумяваше тази спокойна нежност.
- Разбира се, че те обичам – каза цветето. – По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив… Остави този похлупак на мира. Не го искам вече!
- А вятърът…
- Не съм толкова настинала… Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните…
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти.
И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете…
…
Но след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц накрая намери път. – Добър ден – каза той.
Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- Ах! – възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той, – ще бъде обидена… Ще започне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като за болна, защото иначе, за да унижи и мен, тя наистина ще се остави да умре…”
И добави: “Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц…” И легнал в тревата, той заплака.

…

- Добър ден – каза лисицата.
- Добър ден – отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Коя си ти? – каза малкият принц.
- Аз съм лисица – рече лисицата.
- Ела да поиграем – предложи й малкият принц. – Толкова съм тъжен…
- Не мога да играя с теб – отвърна лисицата. – Не съм опитомена.
- Ах, извинявай – каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомиш”?
- Ти не си оттук – рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората – каза малкият принц. – Какво значи “да опитомиш”?
- Хората имат пушки – каза лисицата – и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи “да опитомиш”?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи “да се обвържеш”.
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се – потвърди лисицата. – За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг.
За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…
- Започвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цвете…, мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е – каза лисицата…
…
- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света.
После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.
…
Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи.
Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом… – каза той.
- Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна.
Много е проста:  Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите – повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза… – каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
- Аз съм отговорен за моята роза… – повтори малкият принц, за да го запомни.
…

Това е голяма загадка. За вас,  а и за мен –  нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза…
Погледнете небето. Запитайте се: “Дали овцата е изяла цветето или не?” И ще видите как всичко се променя…

Цялата приказка можете да прочетете тук:

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували.
Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал Любовта решила да помоли за помощ.
Богатството преминало покрай Любовта…..
Любовта казала:
“Богатство вземе ме със себе си.”
“Не мога”, отговорило Богатството… Имам много злато на кораба си и нямам място за теб”.
Любовта решила да помоли Суетата която също преминавала в красив кораб.
“Суета,моля те помогни ми!”
“Не мога да ти помогна Любов, ти си цялата мокра и може да повредиш кораба ми”, отговорила Суетата.
Тъгата била на близо, затова Любовта я помолила:
“Тъга, позволи ми да избягам с теб…”
“Не може Любов…толкова съм тъжна, че имам нужда да остана сама…”
Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала…
Внезапно се чул глас…
“Ела Любов, аз ще те взема със себе си”.
Гласът бил на непознат възрастен…
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му.
Когато престигнали на сушата, той продължил по пътя си…
Любовта осъзнавайки колко много му дължи и попитала Познанието:
“Кой ми помогна?”
“Помогна ти Времето!”, отговорило Познанието…
“Времето?”, почудила се Любовта. “Но защо Времето ми е помогнало?”
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
“Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!”

Едно…две…три… започнала да брои ЛУДОСТТА.
Първият, който се скрил бил МЪРЗЕЛЪТ, който както винаги се спрял още зад третия камък от пътя.
ВЯРАТА се качила на небето.
ЗАВИСТТА се скрила зад сянката на ТРИУМФА, който със свои собствени усилия успял да се добере до върха на най-високото дърво.
ЩЕДРОСТТА почти не могла да се скрие, всяко място, което намирала й изглеждало прекрасно за някой от нейните приятели – например едно кристално чисто езеро,
та то е идеално за КРАСОТАТА.
Короната на едно дърво – перфектно място за СТРАХА.
Полетът на една пеперуда – най-доброто скривалище за СЛАДОСТРАСТИЕТО. Поривът на вятъра – прекрасно убежище за СВОБОДАТА.
Така че най-накрая ЩЕДРОСТТА се скрила в един слънчев лъч.
ЕГОИЗМЪТ за сметка на това си намерил едно много добро местенце още от самото начало, проветриво, удобно… точно като за него.
ЛЪЖАТА се скрила на дъното на океаните, но нали си е ЛЪЖА, всъщност била зад дъгата.
СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО били в центъра на вулканите.
ЗАБРАВАТА… (забравих къде се скрила!)… но това не е толкова важно.

Когато ЛУДОСТТА преброила 999 999 ЛЮБОВТА все още не била намерила място, където да се скрие. Всичко било вече заето. Накрая забелязала един розов храст и разнежена решила да се скрие сред неговите цветчета.

“Един милион”, преброила ЛУДОСТТА и започнала да търси.
Първият, който се появил бил МЪРЗЕЛЪТ, само на три крачки от камъка, където била ЛУДОСТТА. След него дочула ВЯРАТА, която си бъбрела с Бог на небето. СТРАСТТА и ЖЕЛАНИЕТО почувствала във вибрациите на вулканите. По невнимание открила ЗАВИСТТА и естествено могла да заключи къде е ТРИУМФЪТ. ЕГОИЗМЪТ нямало защо да го търси, той сам бил излязъл, отчаян от своето скривалище, което се оказало едно гнездо на оси.

От толкова обикаляне ЛУДОСТТА почувствала жажда и, приближавайки се до езерото, открила КРАСОТАТА. Със СЪМНЕНИЕТО се оказало още по-лесно, намерила го седнало върху една скала без да е решило все още къде да се скрие.
Така намерила всички: ТАЛАНТА между свежата трева, МЪКАТА в една тъмна пещера, ЛЪЖАТА зад дъгата (или всъщност на дъното на океаните!), намерила включително и ЗАБРАВАТА, която вече била забравила, че играе на криеница.

Но само ЛЮБОВТА не се появила от нито едно място.
ЛУДОСТТА я търсила зад всяко дърво, под всяко поточе на планетата, на върховете на всички планини и тъкмо когато вече щяла да се предаде, забелязала един розов храст с много розови цветчета. Взела една вила и започнала да раздвижва клоните на храста, но изведнъж чула болезнен вик. Бодлите на розата били наранили очите на ЛЮБОВТА.

ЛУДОСТТА не знаела какво да направи: плакала, умолявала, искала извинение, дори обещала да стане неин водач.

Оттогава нататък, от първия път, в който се играло на криеница на Земята,
ЛЮБОВТА е сляпа и ЛУДОСТТА винаги я придружава!