И без да чака отговор, започна да разказва.

Когато бях малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона ,който беше любимото ми животно и на другите деца, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си …. Но след номера и дори малко преди да излезе на арената, стоеше завързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.

А колът беше само парченце дърво забито едва няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно, че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло лесно да се освободи от кола и да избяга.

Тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо не бяга?

Когато бях на шест–седем години още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някои от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса : “Щом е дресиран, защо го оковават ?„.

Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само когато срещнах други хора, които си бяха задавали този въпрос.

Преди години разбрах, че за щастие се е намерило достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.

Затворих очи и си представиш беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успяло, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на по-следващия също….. Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Огромния силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си….

–Така е, Демиан. Всички ние сме донякъде като слона в цирка: крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че “не можем” да направим кум неща, просто защото някога, преди много време, като малки, сме опитали и не сме успели.

Така ставаме като слона и си набиваме в главата : “Не мога, не мога и никога няма да мога.”
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и за това никога повече не се опитваме да се освободим от кола.

Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме под око колчето и си мислим: “Не мога и никога няма да мога”.

Хорхе направи дълга пауза. После се приближи, седна на пода пред мен и продължи:

-Това става и с теб, Демиан. Живееш, обвързан със спомена за един Демиан, който не е успял и който вече не съществува.
Единствения начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа….
Цялата си душа!

~ Хорхе Бокай

Един ден на чувствата било съобщено, че островът ще потъне, затова всички приготвили лодките си и отплували.
Единствено Любовта упорствала да остане до последния възможен момент. Когато островът бил почти потънал Любовта решила да помоли за помощ.
Богатството преминало покрай Любовта…..
Любовта казала:
“Богатство вземе ме със себе си.”
“Не мога”, отговорило Богатството… Имам много злато на кораба си и нямам място за теб”.
Любовта решила да помоли Суетата която също преминавала в красив кораб.
“Суета,моля те помогни ми!”
“Не мога да ти помогна Любов, ти си цялата мокра и може да повредиш кораба ми”, отговорила Суетата.
Тъгата била на близо, затова Любовта я помолила:
“Тъга, позволи ми да избягам с теб…”
“Не може Любов…толкова съм тъжна, че имам нужда да остана сама…”
Щастието също преминало покрай Любовта, но било толкова щастливо, че дори не чуло, когато Любовта го повикала…
Внезапно се чул глас…
“Ела Любов, аз ще те взема със себе си”.
Гласът бил на непознат възрастен…
Любовта била толкова развълнувана и щастлива, че забравила да попита за името му.
Когато престигнали на сушата, той продължил по пътя си…
Любовта осъзнавайки колко много му дължи и попитала Познанието:
“Кой ми помогна?”
“Помогна ти Времето!”, отговорило Познанието…
“Времето?”, почудила се Любовта. “Но защо Времето ми е помогнало?”
Познанието се усмихнало и с дълбока мъдрост отговорило:
“Защото само Времето е способно да разбере колко велика е Любовта!”