И ако аз познавам едно-единствено цвете на света, което не съществува никъде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин да го унищожи с едно движение ей така,
без да си дава сметка какво прави, това не е важно?!
Той се изчерви, после продължи:
- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: ” Моето цвете е там някъде…” Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно?!
Не можа да каже нищо повече. Внезапно избухна в ридания. Беше вече нощ.

….
Много скоро опознах по-добре това цвете. На планетата на малкия принц имаше съвсем обикновени цветя само с един ред листенца, не заемаха никакво място и не безпокояха никого. Появяваха се сутрин сред тревата и вечер угасваха. Но това цвете бе поникнало един ден от семе, донесено неизвестно от къде, и малкият принц бе бдял над стръкчето, което не приличаше на другите стръкчета. Можеше да е някой нов вид баобаб.  Но храстчето скоро спря да расте на височина и започна да си приготвя цвят. Малкият принц присъства на слагането на една огромна пъпка и усети, че тя ще се превърне в чудно видение, но цветето не спираше да се гизди, сгушено в зелената си стая. Грижливо избираше багрите си. Обличаше се бавно, оправяше едно по едно своите листенца. Не искаше да излезе съвсем измачкано като маковете. Искаше да се появи само с целия блясък на красотата си.
Е, да! Беше голяма кокетка! Тайнственото приготвяне на премяната продължи много-много дни. И ето че една сутрин точно в часа, когато слънцето изгрява, се показа.  И макар, че се бе трудило с такова старание, промълви с прозявка:
- Ах, тъкмо се събуждам… Моля да ме извините… Цялата съм разрошена…
Малкият принц не можа да сдържи възхищението си:
- Колко сте хубава!
- Нали – отговори нежно цветето. – И се родих едновременно със слънцето…
Малкият принц веднага долови, че не е много скромно, но пък беше толкова вълнуващо!
- Мисля, че е време за закуска – бързо добави цветето, – бъдете така добър да се погрижите за мен…
И малкият принц, съвсем смутен, намери лейка с прясна вода и го поля.

Така то много скоро го измъчи със своята малко  подозрителна суетност. Един ден например,
докато говореше за своите четири бодли, каза на  малкия принц:
- Сега тигрите могат да дойда със своите нокти!
- На моята планета няма тигри – възрази малкият принц, – пък и тигрите не ядат трева.
- Аз не съм трева – отговори кротко цветето.
- Извинете…
- Не се страхувам от тигрите, но се ужасявам от теченията. Нямате ли параван?
“Да се ужасява от теченията… не е присъщо на растенията – помисли малкият принц. – Това цвете има много сложен характер…”
- Вечер ще ме покривате със стъклен похлупак. У вас става много студено. Толкова е неуютно. Там, откъдето идвам…
Но не се доизказа. Беше дошло под формата на семе. Не можеше да знае нищо за другите светове. Засрамено, че се е оставило да го хванат в такава плитка лъжа, покашля два-три пъти, за да накара малкия принц да се почувства виновен:
- Ами параванът?…
- Щях да го донеса, но вие заговорихте!
Тогава то засили кашлицата си, та все пак да предизвика угризения у малкия принц.

Така въпреки доброто желание, породено от любовта му, малкият принц бързо започна да го подозира. Бе приел сериозно незначителните му думи и се почувства много нещастен.
- Не трябваше да го слушам – призна ми един ден, – човек никога не бива да слуша цветята.
Трябва да ги гледа и да вдъхва аромата им. Моето цвете изпълни с благоухание цялата ми планета, но не умеех да му се радвам. Онези думи за ноктите, вместо да ме раздразнят, трябваше да ме трогнат…

И ми довери още:
- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата.

То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му  хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!

Натъжен, малкият принц изскубна и последните стръкчета баобаби. Мислеше, че никога няма да се върне. Но онази сутрин всички тези познати занимания му се сториха изключително приятни. И когато за последен път поля цветето и се готвеше да го покрие със стъкления похлупак, усети, че му се плаче.
- Сбогом – каза той на цветето.
Но то не му отвърна.
- Сбогом – повтори той.
Цветето покашля. Но не беше от настинка.
- Бях глупава – каза най-сетне. – Моля те да ми простиш. Дано бъдеш щастлив.
Той се изненада, че няма укори. И остана така, объркан, с похлупака в ръце. Не проумяваше тази спокойна нежност.
- Разбира се, че те обичам – каза цветето. – По моя вина ти нищо не разбра. Това няма никакво значение. Но и ти беше глупав като мен. Дано бъдеш щастлив… Остави този похлупак на мира. Не го искам вече!
- А вятърът…
- Не съм толкова настинала… Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните…
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти.
И простодушно показа четирите си бодли. После добави:
- Не се бави, неприятно е. Решил си да заминеш. Върви.
Защото не искаше той да види, че плаче. Беше много гордо цвете…

Но след като дълго бе вървял сред пясъците, скалите и снеговете, малкият принц накрая намери път. – Добър ден – каза той.
Беше градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- Ах! – възкликна малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той, – ще бъде обидена… Ще започне да кашля много силно и ще се престори, че умира, за да не изглежда смешна. А аз ще бъда длъжен да се преструвам, че се грижа за нея като за болна, защото иначе, за да унижи и мен, тя наистина ще се остави да умре…”
И добави: “Мислех се за богат, защото имам неповторимо цвете, а съм притежавал най-обикновена роза. Това и трите вулкана, високи до коляното ми, единият от които е угаснал може би завинаги, с тези неща аз не съм никакъв принц…” И легнал в тревата, той заплака.

- Добър ден – каза лисицата.
- Добър ден – отговори учтиво малкият принц и се обърна, но не видя нищо.
- Коя си ти? – каза малкият принц.
- Аз съм лисица – рече лисицата.
- Ела да поиграем – предложи й малкият принц. – Толкова съм тъжен…
- Не мога да играя с теб – отвърна лисицата. – Не съм опитомена.
- Ах, извинявай – каза малкият принц.
Но като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомиш”?
- Ти не си оттук – рече лисицата, какво търсиш?
- Търся хората – каза малкият принц. – Какво значи “да опитомиш”?
- Хората имат пушки – каза лисицата – и ходят на лов. Много е неприятно! Отглеждат и кокошки. Интересува ги само това. Ти кокошки ли търсиш?
- Не – каза малкият принц. – Търся приятели. Какво значи “да опитомиш”?
- Това е нещо отдавна забравено. Значи “да се обвържеш”.
- Да се обвържеш ли?
- Разбира се – потвърди лисицата. – За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг.
За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…

- Започвам да разбирам – каза малкият принц. – Има едно цвете…, мисля, че ме е опитомило.
- Възможно е – каза лисицата…

- Иди да видиш отново розите. Ще разбереш, че твоята е единствена на света.
После се върни да се сбогуваме и ще ти подаря една тайна.

Малкият принц отиде да види пак розите.
- Вие въобще не приличате на моята роза и още не сте нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого.
И розите много се смутиха.
- Хубави сте, но сте празни – продължи малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, случаен минувач би помислил, че моята роза прилича на вас. Но тя сама е много по-важна от вас всичките, защото тъкмо нея поливах. Защото тъкмо нея поставях под стъклен похлупак. Защото тъкмо нея пазех с параван. Защото тъкмо върху нея убих гъсениците (освен две-три, за пеперуди). Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали и дори понякога да мълчи.
Защото е моята роза.

И се върна при лисицата.
- Сбогом… – каза той.
- Сбогом – каза лисицата. – Ето моята тайна.
Много е проста:  Истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.
- Същественото е невидимо за очите – повтори малкият принц, за да го запомни.
- Времето, което си изгубил за твоята роза, я прави толкова важна.
- Времето, което съм изгубил за моята роза… – каза малкият принц, за да го запомни.
- Хората са забравили тази истина – рече лисицата. – Но ти не трябва да я забравяш. Ти ставаш отговорен завинаги за това, което си опитомил. Ти си отговорен за твоята роза…
- Аз съм отговорен за моята роза… – повтори малкият принц, за да го запомни.

Това е голяма загадка. За вас,  а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза…
Погледнете небето. Запитайте се: “Дали овцата е изяла цветето или не?” И ще видите как всичко се
променя…

Цялата приказка можете да прочетете тук: