Веднъж при един стар мъдрец дошло едно младо и много красиво момиче.

- Какво да правя? – питала го тя през сълзи. – Винаги се старая да бъда добра с хората, да не обиждам никого, да помагам с каквото мога. И макар че съм ласкава и приветлива с всички, често вместо благодарност получавам обиди и горчиви насмешки. А някои откровено ми стават врагове. Аз не съм виновна, а това е толкова несправедливо и обидно. Посъветвайте ме какво да правя.

- Мъдрецът погледнал красавицата и й рекъл с усмивка:
- Съблечи се абсолютно гола и мини така през града.
- Вие сте луд! – възмутила се красавицата. – Така всеки може да ме обезчести и изобщо един Бог знае какво могат да направят с мен.

Тогава мъдрецът отворил вратата и поставил на масата едно огледало.

- Ето, виждаш ли – отговорил – страхуваш се да излезеш сред хората без никакви дрехи върху красивото ти тяло. Тогава защо ходиш с разголена душа? При теб тя е разтворена, като тази врата. Всеки, който си поиска, влиза в живота ти. И ако видят в твоите добродетели – като в това огледало – отражението на безобразните си пороци, то се стараят да те оклеветят, унизят, обидят. Не всеки има мъжеството да си признае, че някой е по-добър от него. Порочният човек, когато не иска да се промени, започва да воюва с праведника.

- Какво да правя тогава? – попитало момичето.
- Ела, ще ти покажа моята градина – предложил й старецът.

Мъдрецът показвал градината на момичето и говорел:
- Много години поливам тези прекрасни цветя и се грижа за тях. Но нито веднъж не съм виждал как се разтваря пъпката на цвете. Макар че после се наслаждавам на красотата и аромата на всяко от тях. И ти бъди като цвете – разтваряй сърцето си пред хората незабелязано, без бързане. Наблюдавай…кой е достоен да бъде твой Приятел и да твори за теб добро, все едно че полива цвете…и кой къса листенцата на цветето и ги тъпче с крака.