-    Как вървят нещата с вашите?
-    Горе-долу – отвърнах аз. – На моменти се разбираме много и всеки се поставя на мястото на другия, но поняко­га просто няма начин. Нищо не може да се направи.
-    Е, Демиан. Мисля, че това ще ти се случва с всички  до края на живота ти.
-    Да, но с нашите е някак различно. Те са ми родите­ли…
-    Да, така е. Но какво имаш предвид, като казваш, че е различно?
-    Те имат някакво право, защото са ми родители.
-    Какво право?
-    Право над мен.
-    Ти вече си голям, Демиан. И като такъв, никой няма права над теб. Никой. Най-малкото никой няма повече пра­ва над теб от тези, които ти му даваш.
-    Аз не им давам нищо.
-    Май не е така.
-    Но къщата е тяхна, те ме хранят, купуват ми дрехи, плащат част от таксата за университета, майка ми ме пе­ре, оправя ми леглото… Това им дава някакви права.
-    Ти не работиш ли?
-    Да, разбира се, че работя.
-    Ами тогава? Разбирам, че живееш в тази къща, защо­то не можеш да си позволиш да
имаш самостоятелен апартамент. Но за всичко останало смятам, че ако наистина искаш да се бориш да си независим, можеш сам да нап­равиш някои неща.
-    Накъде биеш? И ти ли смяташ, че не ме бива за нищо,  като майка ми? Сякаш най-важното на тоя свят е да можеш да си оправяш леглото!
-   Не, предполагам, че не, но ти си този, който претендира за свобода и самостоятелност.
-    Не претендирам за свобода и самостоятелност, за да си готвя, да си оправям леглото и да си пера дрехите. А  за да не трябва да искам непрекъснато разрешение и да Е знам, че имам правото да говоря, когато пожелая, и да мълча през другото време.
-   Може би тези две групи „права”, Демиан, са различни.
-   Не искам да се разделям с нашите.
-   Да, разбира се, но ти претендираш за някои права, които са ти отнети при сегашното положение, а отказваш да поемеш част от отговорностите, произтичащи от тези права.
-   Но аз мога да избирам за какво да съм независим по-рано и за какво предпочитам да изчакам малко.
-   Да видим дали това ще ти помогне да си изясниш не­щата.

Един човек помолил една вечер съседа си да му да­де за малко тенджерата си. Собственикът на тен­джерата не бил много разбран, но нямало как да му откаже.
След четири дни съседът още не му връщал тен­джерата, затова, под предлог че му трябва, той отишъл да си я поиска.
-   Точно щях да дойда у вас да ви я върна… Раж­дането беше толкова трудно!
-   Какво раждане?
-   На тенджерата.
-   Какво?
-   О, не знаехте ли? Тенджерата беше бремен­на.
-   Бременна ли?
-   Да, и точно снощи се сдоби с челяд. Затуй трябваше да си почине, но вече е по-добре.
-   Да си почине ли?
-   Да. Секунда, моля.

И като влязъл в дома си, взел тенджерата, едно пръстено съдче и един тиган.
-   Това не е мое. Само тенджерата.
-   Не, ваше е. Това са децата на тенджерата. Щом тя е ваша, значи и децата й са ваши.
Мъжът си помислил, че съседът му съвсем е от­качил. „Но по-добре да не му противореча”, рекъл си.
-    Добре, благодаря.
-    За нищо. Довиждане.
-    Довиждане.

И мъжът се прибрал със съдчето, с тигана и тенджерата.
Същия следобед съседът му пак почукал на вратата.
-   Съседе, може ли да ми заемете една отвертка и клещи?
Сега мъжът се почувствал по-задължен от преди.
-   Да, разбира се.

Влязъл вкъщи и се появил с клещите и отвертката.
Изминала почти цяла седмица и когато вече смятал да отиде да си прибере нещата, съседът по­чукал на вратата му.
-   Ох, съседе, вие знаехте ли?
-   Какво?
-   Че отвертката и клещите са двойка.
-   Не може да бъде! – облещил се човекът. – Не знаех.
-   Вижте, направих грешка. За миг ги оставих сами и тя забременя.
-   Отвертката ли?
-   Отвертката! Нося ви децата й.
И като отворил една кошничка, му подал ня­колко винта, гайки и пирони, които според него отвертката била родила.

„Съвсем е откачил”, помислил си мъжът. Но пирони и винтове винаги трябват.
Минали два дена. Упоритият съсед се появил отново.
-   Онзи ден – рекъл му, – като ви донесох кле­щите, видях, че на масата имате красива златна амфора. Ще бъдете ли така добър да ми я заеме­те за една нощ?
На собственика му блеснали очите.
-   Разбира се – отвърнал той великодушно. Вля­зъл вътре и се появил с амфората, която му ис­кал съседът.
-   Благодаря, съседе.
-   Довиждане.
-   Довиждане.

Минала една нощ, минала още една, но собст­веникът на амфората не смеел да почука у съсе­да и да си я поиска. Като изминала седмица, не можал да изтрае и отишъл да си я върне.
-   Амфората ли? – запитал го той. – О, не раз­брахте ли?
-   Какво?
-   Тя умря при раждането.
-   Как така е умряла при раждането?
-   Да, амфората беше бременна и умря при раждането.
-   Вижте, за глупак ли ме смятате? Как една златна амфора може да е бременна?
-   Слушайте, съседе. Вие приехте бременност­та и раждането на тенджерата. Приехте сватбата и челядта на отвертката и клещите. Защо сега да не приемете бременността и смъртта на амфората?
*
-   Ти, Демиан, можеш да избираш каквото си искаш, но не можеш да си независим за по-лесните и приятни неща и да не бъдеш, когато това ти коства някакво усилие.
Твоето мнение, свободата ти, твоята самостоятелност и по-голямата ти отговорност вървят ръка за ръка в хода на израстването ти. Ти решаваш дали да бъдеш голям, или да си останеш дете.   

~ Хорхе Бокай